Пийбоди като че ли отсъства само няколко секунди. Харбършир премигна и видя до дясната си ръка чаша димящо кафе.
— Благодаря, Пийбоди.
— Последните данни току-що пристигнаха. Изглежда, че намаляват.
— Това сигурно е лош признак. Все по-малко хора пишат доклади… Единственият начин да проверим е да преброим живите — ако някой остане жив, — когато всичко това свърши, и после да ги извадим от броя на предишното население. Изобщо не вярвам на тези данни.
— Аз също, господин президент.
Харбършир опари езика си с кафето и дръпна от пурата.
— Шофьорите може вече да са успели и да идва помощ.
— Възможно е — отвърна президентът.
— Тогава защо не ми позволите да ви донеса одеяло и възглавница — и после да си полегнете и да поспите. Не можете да направите нищо друго.
— Няма да мога да заспя.
— Ще ви намеря уиски. Две глътки ще ви помогнат да се успокоите.
— Благодаря. Бих пийнал малко.
— Даже шофьорите да не успеят, това нещо може да престане и само, нали знаете.
— Възможно е.
— Вече всички си стоят вкъщи. Накрая стигнахме до заключението, че не бива да се събираме.
— Добре.
— Някои напускат града.
— Добра идея. И да се насочат към хълмовете. Може да си спасят кожата — или нашата, ако са го пипнали.
Той отново отпи от кафето, този път по-предпазливо. После се загледа в синкавите спирали дим над пепелника.
— Ами грабежите? — попита Харбършир.
— Продължават. Тази вечер полицията вече уби десетина души.
— Само това ни трябва — още смърт. Прати съобщение на началника на полицията. Да се опитват да ги арестуват — или само да ги раняват, ако е възможно. Обаче хората трябва да си мислят, че ченгетата все още стрелят, за да ги убият.
— Слушам.
— Ще ми се да можех да поспя. Наистина, Пийбоди. Просто вече не издържам.
— Смъртта ли, господин президент?
— И нея.
— Искате да кажете чакането, нали? Всички се възхищават на издръжливостта ви…
— Не, не чакането, по дяволите!
Той отново отпи от кафето и издиша голям облак дим.
— Тия проклети камбани. — Президентът посочи към нощта навън. — Направо ме побъркват!
Слязоха на третия подземен етаж и Танър видя три коли и петима мъже, които седяха на пейките до стената.
И позна единия.
— Дени — каза Хел, — я ела насам. — Високият строен русокос младеж с каска в дясната ръка се изправи и се приближи до него. — Какво правиш тук, по дяволите?
— Аз съм вторият шофьор в трета кола.
— Ти имаш сервиз и не си си цапал ръцете. Защо си тук?
— Дентън ми предложи петдесет бона.
— Мамка му! — изруга Хел. — Каква полза от тях, ако си мъртъв!
— Трябват ми.
— За какво?
— Ще се женя.
— Мислех, че и така се справяш добре.
— Да, но искам да си купя къща.
— Момичето ти знае ли с какво се захващаш?
— Не.
— И аз така си помислих. Виж, аз трябва да го направя, нямам друг изход. Но ти…
— Решението е мое.
— Ще ти кажа нещо. Иди в Пасадина на онова място, където играехме като малки — при скалите с трите големи дървета, нали си го спомняш?
— Да.
— Застани до средното дърво. Издълбал съм инициалите си на кората. Направи седем крачки и копай на метър — метър и двайсет. Разбра ли?
— Да. Какво има там?
— Моето наследство, Дени. Един метален сандък, сигурно вече съвсем е ръждясал. Разбий ключалката. Пълен е с талаш. Вътре има оловна тръба, запечатана в двата края. В нея ще намериш малко повече от пет бона. Парите са чисти.
— Защо ми го казваш?
— Защото вече са твои — отвърна Танър и го фрасна по брадичката.
Дени падна и той го изрита три пъти в ребрата преди ченгетата да го хванат и да го дръпнат настрани.
— Глупак! — викна Дентън. — Побъркан глупак!
— Да бе — изсумтя Хел. — Обаче нито един мой брат няма да мине по Прокълнатия път, докато мога да му попреча. По-добре бързо си намери друг шофьор, защото този е със спукани ребра. Или ме остави да карам сам.
— Тогава ще караш сам — рече министърът. — Не можем да си позволим да чакаме повече. В жабката има хапчета, които ще те ободрят, и най-добре ги използвай, защото ако изостанеш, другите ще те гръмнат. Не го забравяй.
— Няма да забравя и теб, ако се върна. Уверявам те.
— Тогава влизай във втората кола и тръгвай към рампата. Резервоарите са пълни. Товарното отделение е под задната седалка.
— Да, знам.
— Надявам се никога вече да не те видя. Изчезвай от очите ми, боклук такъв!
Танър се изплю на пода и обърна гръб на министъра на транспорта на Калифорнийската държава. Няколко ченгета оказваха първа помощ на брат му, един отпраши да търси лекар. Дентън раздели останалите четирима шофьори на две групи и ги прати в първа и трета кола. Танър се качи в своята, запали двигателя и зачака. Погледна нагоре към рампата и се замисли за онова, което го очакваше. Потърси в жабката, извади цигари и запали.