„Страстни целувки, горещи милувки…“
Тук той спираше да пее, но тъй като влагаше много чувство в песента си, а и защото в този миг вдигаше чаша за наздравица, пред очите па всички изникваше картината на далечни презморски страни, с техните удоволствия и чудеса. Междувременно Лукинас обсъждаше разгорещено общинската политика. Спореше с тоя, дето духа, тъй като никой не му противоречеше. Но той се палеше все повече и намираше все по-нови доказателства. И така продължаваха до залез слънце. В девет часа се прибираха в Моралеха с песни на уста, забравили н зайци, и яребици.
Галан сваляше шапката си, поставяше ловджийската пушка в ъгъла и се залавяше за работа. Случваше се някой клиент да го запита:
— Какво стана със зайците, Галан?
— Виж го ти какви приказки приказва — отбиваше въпроса Галан.
В това време Лукинас продължаваше да ораторствува по общинските въпроси.
Осма глава
ЗА ОГЪНЯ, ЗА ИСТОРИИТР НА БАБАТА И НЕЙНИТЕ РАКЛИ, КАКТО И ЗА ЖЕЛАНИЕТО НА АЛФАНУИ ДА СИ КУПИ ОБУЩА
Бабата се топлеше на мангал. Друг огън не палеше. Тя излизаше рано сутрин на площадката пред стълбите, запалваше мангала и го раздухваше известно време със снопче тръстики. После покриваше жарта с пепел от предишния ден, която тя избутваше встрани, преди да запали новите въглища. Така бабата трупаше дните си един след друг и ги изнизваше на нишка от пепел. Гореше в мангала дървени въглища и те миришеха на сивота, а понякога и на тамян. Никога не употребяваше ръжен и когато жарта почваше да гасне и не топлеше вече достатъчно, тя повдигаше фустите си и без да погледне мангала или да подстане от мястото си, разбутваше жаравата с обувка. Алфануи, който не забелязваше движенията на бабата, защото тя с нищо не ги издаваше и продължаваше да си говори без прекъсване, недоумяваше как така огънят сам се засилва.
Когато Алфануи разкри всички тайни около огъни на бабата, реши да я предизвика да си разправи живота и измисли една хитрост, Носеше от полето клончета розмарин и ги хвърляше скришом върху жарта. Скоро се разнасяше свежа и приятна миризма и бабата, без да си дава сметка, започваше да разправя. Говореше за младостта си, когато се бе обличала в бяло и зелено. Алфануи, погълнат от разказа, забравяше да хвърли розмарин в мангала и бабата замлъкваше. Алфануи се сещаше и хвърляше нови клончета. Бабата отново се оживяваше и продължаваше да разказва. Но Алфануи не прекаляваше с розмарина, тъй като не искаше да я насили да разкаже всичко наведнаж, защото в такъв случай нещата обикновено се изопачават. Когато сладникаво-киселата миризма се разнесеше окончателно, бабата спираше:
— Стига толкова. Ти искаш всичко да знаеш. Няма да чуеш нито дума повече. Хайде да спим.
И Алфануи, ловък крадец на истории, скришом се усмихваше.
После угасяха светилника н си лягаха. Леглото беше широко, но понякога се случваше кракът на Алфануи да се докосне до този на бабата, а той беше толкова студен, че този допир го караше~да потреперва.
Имаше нощи, в които бабата се въртете неспокойно в леглото, сякаш някаква мисъл я измъчваше и не й даваше покой. Тогава тя се надигаше но нощница и без да пали светлина, отиваше при раклите. Иззвънтяваха ключовете, които тя носеше вързани на колана си под нощницата. Алфануи смътно я различаваше в тъмнината. Бабата изваждаше връзката ключове и поставяше един от тях в ключалката на някоя ракла. Чуваше се щракането й. Бабата отваряше капака и пантите изскърцваха. Тя изваждаше нещо и го преместваше в друга ракла. Чуваше се щракането на втората ключалка. Всяка ракла излъчваше спокойна, фосфоресцираща светлина, зеленикава или синя, розова или бяла. Така бабата сновеше от ракла до ракла, кято вадеше и слагаше, отваряше и затваряше. Понякога се чуваше шумолене на коприна, хартия или кожа или иззвънтяваше сребро или стъкло и се виждаше смътният блясък на предметите в тъмнината. Алфануи искаше да опознае всяко нещо по неговия блясък и шум, но старицата не му оставяше време, защото се движеше толкова бързо, сякаш танцуваше. Това беше танц на слаби светлинки в мрака и музика, която изпълняваха ключовете, пантите, заключалките; музика, в която се преплитаха удари на капаци, звънтене на монети, шумолене на плат и на хартия, и всяка ракла имаше своя светлина и свой особен звук. И в многобройните нощи на редене и пререждане Алфануи опозна всичко по шума н блясъка, въпреки че не успя да разбере какво точно има в раклите. Въпреки това, когаго бабата вадеше нещо в тъмнината, той си казваше: