— Да.
Размаха ръка без посока.
— Тук ли някъде живееш?
— Това е моят квартал — отвърна тя, докато разбъркваше захарта в кафето си.
Да, това вече го разбрах.
— Нямаш нищо против да пътуваш всеки ден?
Тя го погледна и той усети как се чуди какво да му отговори.
— Не е толкова зле — отвърна тя след малко. — Направо по 280. Заслужава си да живееш в Сан Франциско. Тук ли си израсъл?
— Не в града — отвърна той и се огледа наоколо. Малко вероятно беше някой да знае или да наблюдава мястото, където тя си купува кафе. Но не можеше да пренебрегне напълно възможността. — На Полуострова. Портола Вали.
— Да, но това все още е твоят град, нали?
— Не съм си идвал от много отдавна — каза той и извърна поглед. Истината беше, че се чувстваше неловко в града, макар да не можеше да каже точно защо. Не от оперативна гледна точка… нещо друго беше. Пропъди усещането, като реши, че по-късно ще се занимае с него.
Седнаха в дъното, където музиката беше по-тиха, на две черни кожени канапета до цял куп осемдесеткилограмови чували от зебло и гигантска машина, за печене на кафе. Задната врата беше отворена и Бен погледна през нея, преди да седне. Водеше към двор, пълен с велосипеди, вероятно на персонала, саксии с цветя и всевъзможни джунджурии, и всичко това беше заобиколено с ограда. Можеше да се прехвърлиш през нея достатъчно бързо на влизане и на излизане. Щеше да я държи под око.
— Къде ще отседнем? — попита Алекс.
Бен се опитваше да го измисли. Искаше нещо достатъчно голямо, за да останат незабелязани, но не прекалено голямо с фоайе, пълно с участници в разни конференции, където някой лесно можеше да им спретне засада. Не че щеше да се стигне дотам, едва ли, но бе научил по лесния начин по време на обучението и по трудния в битка, че добрата защита винаги е на много нива.
Другото условие беше, че искаше да бъде в част от града, която познава. Това стесняваше нещата малко или много до Норт Бийч, квартал основно от ниски сгради, боядисани в светли цветове, който датираше от 1906 г., когато голяма част от града била построена отново след опустошително земетресение и последвал пожар същата година. Околността някога наистина е била плаж, но запълването на Залива със земя отдавна бе разширило града на североизток и сега единствено името напомняше за миналото на района. Там беше ходил с приятелите си от гимназията в събота и неделя, промъкваха се в баровете на Малка Италия, където не проверяваха толкова стриктно дали си пълнолетен, плюскаха в отворените до късно ресторанти в Китайския квартал наблизо, размотаваха се из изпълнените с неонова вулгарност барове за момичета и книжарниците за порнолитература. Мястото вероятно много се беше променило оттогава, но в общи линии поне му беше познато. Това му даваше предимство.
— Какво ще кажете да идем в Норт Бийч? — попита той. — На ъгъла на Бродуей и Кълъмбъс. Хотелът май се казваше „Мотор Ин“, ако още съществува. Синя сграда, цялата в стъкло.
— Не говориш сериозно — отвърна Сара.
— Какво лошо има?
— Какво лошо ли, пълна дупка е. Трябва да си отчаян, за да идеш там.
— Още ли не си разбрала? Ти си отчаяна.
— Не чак толкова.
Алекс каза:
— Какво ще кажете за „Четири сезона“?
Бен дори не знаеше, че в града има „Четири сезона“. Сигурно беше нов.
— Къде се намира? — попита той.
— Южно от пазара — отвърна Сара.
Бен поклати глава. Беше далече за целите му.
— Не става. Алекс беше отседнал в „Четири сезона“. Не искам да има модел.
— Добре, тогава „Риц-Карлтън“.
— Боже, двамата имате изискан вкус. Трябва да напишете книга. Тайни квартири в петзвездни хотели. Не познаваш управителя там, нали?
— Не, никога не съм отсядал.
Всъщност „Риц-Карлтън“ вършеше работа. Беше до самия Китайски квартал, на километър от центъра на Норт Бийч.
Отидоха дотам с колата. Докато Алекс и Сара чакаха в покритото с мрамор и ориенталски килими фоайе, Бен използва кредитната карта, регистрирана на едно от подставените имена, чиято самоличност ползваше, за да наеме две свързани стаи на четвъртия етаж. Поиска по две ключ-карти за всяка стая и даде на Сара само едната.
— Ще ти върна парите — каза му Алекс.
— Да, ще ми ги върнеш — отвърна Бен.
Стаите бяха луксозни — високи тавани, тежки завеси, килими с орнаменти, елегантни мебели. Плюс страхотна гледка към Койт Тауър9 и Залива.