След това нещата загрубяха.
Както казахме, покривът беше полегат. А също и окъпан от дъжда, което ще рече ужасно хлъзгав. Повечето от керемидите се оказаха паянтови.
Като въжеиграч, попаднал сред вихрушка, Марсиак изгуби равновесие, опита се да се задържи на единия крак, после — на другия…
— О, по дяволите…
Сгромоляса се, озова се по задник и стремително полетя по наклона, а подире му се сипеха керемиди.
— Гадост-гадост-гадост-гадост-гадост…
Бездната се отвори под него.
— Гааааааадооост!
Продупчени от дървояди греди с трясък забавиха падането му, купа сено го смекчи и всичко свърши, когато тежко се стовари на земята в някакъв обор. Марсиак почувства болка, изпсува, както само той умееше, и все така ядосан, се превъртя, като гримасничеше.
Несъмнено не би сторил това движение, ако предполагаше, че ще попадне в…
— Тор!
Сърцето на Анес щеше да се пръсне, когато видя, че Марсиак пада.
— Никола?
На свой ред тя се хвърли в бездната над дворчето, успя да се преметне от другата страна по-успешно от гасконеца и смогна предпазливо да се доближи до ръба.
— Никола? — повика го тя разтревожена. — Никола!
— Тук съм. Долу.
— Нещо счупено?
— Струва ми се, не.
— Как се чувстваш?
Гасконецът доказа, че е здрав, тъй като избухливият му нрав се прояви красноречиво:
— Великолепно! — извика той. — Никога гасконец не е прекарвал по-приятна вечер! Ще се опиташ ли да заловиш другия акробат?
Напълно успокоена, Анес се отмести от края на покрива и се изправи. Възползвайки се от светкавиците, успя да огледа околностите, но не видя беглеца и тръгна в произволна посока. Тя сериозно се съмняваше, че ще успее да го настигне. Дори да знаеше накъде да поеме, безспорно мъжът вече беше натрупал огромен аванс.
Малко по-нататък, след като заобиколи грамаден комин, Анес се озова над широко кръстовище. Онзи, когото търсеше, не се виждаше никъде.
Край на преследването.
Изпълнена със съжаление, тя беше готова да подвие опашка, когато погледът ѝ случайно попадна насред улицата.
Там, слабо осветен от големите фенери, които висяха на малко места в столицата, човекът лежеше безжизнен върху паветата, пет етажа по-долу, а под него се разливаше алена локва, размивана от дъжда.
Те яздеха в нощта по пътя, който ги водеше към Париж и бушуващата буря. Ла Фарг и Ленкур вървяха напред, а Алмадес ги следваше, внимателен и мълчалив. Старият благородник не си отвори устата, откакто напуснаха „Златния елен“, малко след като Кардиналът, неговият ескорт и Сен Люк си тръгнаха. Изглеждаше потънал в мислите си и Ленкур се отнесе уважително към неразговорливостта му. Всъщност той беше не по-малко тревожен.
Около тях мракът се стелеше, а в далечината бурята вилнееше като разгневил се античен бог.
— Случи се в Ла Рошел — внезапно проговори Ла Фарг, без да престава да гледа напред по пътя. — Преди пет години, по време на обсадата през 1628-ма. Бяхме няколко Остриета и моя милост, останалите имаха ангажименти в Лотарингия, а ние се смесихме с обсадените, за да изпълним мисиите, за които се сещате…
— Капитане, аз…
— Не, Ленкур. Важно е да разберете всичко и зная, че сте мъж, който умее да пази тайни. Така че не ме разпитвайте повече, съгласен ли сте?
— Разбира се.
— Благодаря ви… Най-важното беше да съберем колкото може повече сведения и до падането на нощта да ги отнесем до нашите позиции. Така Кардиналът получаваше информация за защитниците на Ла Рошел, за числеността и мощта на английската помощ, за истината за глада, който цареше отвъд стените, за настроението на населението, за трудностите, които срещаха общинарите… Понякога се налагаше да извършваме саботажи. По-рядко премахвахме предатели или чуждестранни агенти.
Ла Фарг се обърна към Ленкур и го запита:
— Знаехте всичко това, нали?
— Да.
Капитанът на Остриетата кимна с глава и леко промени стойката си на седлото, за да облекчи изтръпналия си от болка гръб.
— Вършехме си работата. В същото време обсадата облагодетелстваше кралската армия, особено след като Кардиналът издигна дигата, пречеща на корабите да влизат в пристанището или да излизат от него… После, една вечер, се срещнах тайно с Рошфор, който ми съобщи, че Алхимика се намира в Ла Рошел. Какво търсеше там? Новата ми мисия беше да го открия и ако е възможно, да го обезвредя. С огромно желание се заех да изпълня задачата, защото известността на Алхимика, както и мистерията около личността му бяха невероятни. Той беше враг на Франция и появата му в Ла Рошел не можеше да е безобидна: нещо много важно се подготвяше…