Мирбо се усмихна.
— За съжаление, не е възможно веднага да се срещнете с херцогинята. Но документите трябваше да ѝ бъдат връчени незабавно, нали?… Имаше шифровано писмо в дублета ви. Известно ли ви е съдържанието му?
— Не.
— Кралицата майка предлага на херцогинята да ви наеме на служба.
— Да, знаех това. И бях дал съгласието си.
— Чудесно! В такъв случай, желанието на херцогинята е да бъдем един екип. Имате ли нещо против?
— Може би.
— Така ли? — учуди се благородникът. — Защо?
Лепра впери поглед в очите на Мирбо.
— Трябваше да предам документите лично на херцогинята не само за да бъда сигурен, че ще попаднат там, където трябва, но и за да имам гаранцията, че никой не се опитва да ме излъже. Аз не ви познавам, господине. Не зная дали наистина служите на госпожа Дьо Шеврьоз. Дори не бих могъл да кажа дали някога сте се срещали с нея. Всъщност нищо не ми гарантира, че не изпълнявате разпорежданията на кардинал Ришельо… Затова пък, ако херцогинята реши да ме приеме…
Все така любезен, широко усмихнат, благородникът с бежовия дублет кимна разбиращо с глава, после рече:
— Уважавам предпазливостта ви, господине. И разбирам скрупулите ви… Обаче, като имаме предвид положението ви, единствената алтернатива за вас е следната: може да ми се доверите, докато получите нужните доказателства…
— Или?
— Нищо не пречи и да решите да си тръгнете.
— Но Ровен няма да е очарован, нали?
— Уви, така е…
Анес се върна в двореца на Ястреба едновременно с Марсиак. Тя яздеше. Той вървеше пеша и накуцваше, носейки вързопа си през рамо.
— Оправихте ли се? — запита тя.
— Пак ме изгониха — отвърна той.
Баронесата кимна с глава — перипетиите в любовната връзка между гасконеца и Габриел отдавна не учудваха никого.
— А ти, Анес? Откъде идваш?
Младата баронеса скочи от седлото. Докато Гибо отваряше едно от крилата на входната врата, Анес дьо Водрьой разказа на Марсиак за разговора си с бившата настоятелка на ордена на Сестрите на Сен Жорж. Вече в двора, тя повери юздите на Андре и запита стария портиер с дървения крак:
— Тук ли е капитанът?
— Не, госпожо. Повикаха го в Кардиналския дворец. А това писмо пристигна тази сутрин за вас.
Беше почти обяд.
Анес взе плика, разпозна печата от червен восък на Белия орден, счупи го, извади листа и прочете написаното.
— Лоши новини ли? — обезпокои се Марсиак.
— Писмото е от настоятелката на шатленките. Тя изразява желание да се срещнем днес следобед, което означава, че държи да я посетя.
— Как така? Изведнъж?
— Да, малко неочаквано…
— Ще отидеш ли?
— Нямам избор. Но бих искала преди това да поговоря с Ла Фарг.
— Ще трябва да се задоволиш с моята компания — рече Марсиак и прегърна Анес през рамото. — Ела, каня те на обяд и после ще те съпроводя до Храмовия замък.
Ленкур се постара да изглежда добре, когато се представи за втори път в двореца на Шеврьоз. Беше облякъл най-елегантния си дублет, намери чифт скъпи ръкавици, грижливо лъсна ботушите си и забоде ново перо на шапката си. Предишната кратка среща с херцогинята силно го впечатли. Не само беше толкова красива, че му секна дъхът, но и елегантността, охолството и непринудеността ѝ го смаяха. Всичко ѝ изглеждаше лесно, по най-естествения начин тя живееше в нечуван лукс.
Вече очакваха Ленкур и незабавно го отведоха на терасата, където, под бял балдахин, украсен със златни нишки, беше сложена квадратна маса. Госпожа Дьо Шеврьоз, лъчезарна и оживена, разговаряше с една девойка и с по-възрастна дама. Трите отпиваха ягодов сироп, изстуден със запазен от зимата сняг — нещо, което по онова време струваше изключително скъпо. Младото създание беше много красиво, жизнено, кокетно наконтено. Жената изглеждаше безлична, посивяла, с угаснал поглед.
Като видя кой пристига, херцогинята посрещна Ленкур с приятна усмивка и без да става, му даде знак да се приближи.
— Господин Дьо Ленкур! Присъединете се към нас.
Той се подчини, поздрави знатната стопанка и гостите ѝ, а след това се запозна с Од дьо Сент Аволд и с нейната леля. Од, която беше роднина на херцогиня Дьо Шеврьоз, бе пристигнала от Лотарингия, за да бъде представена в двора. Леля ѝ я придружаваше.
— Струва ми се — рече херцогинята, че вие също сте от Лотарингия, господин Дьо Ленкур.
— Госпожо, трябва да ви разочаровам. Наистина съм роден в Нанси. Но съм французин.
— Така ли? Как е възможно?
Ленкур, както обикновено, когато ставаше дума за него, заобиколи темата.