— Как да стигна до Охай? — извика той.
Но не получи отговор.
Дий пъхна ръце в джобовете на съсипаното си кожено палто и пое по тесния път. Мразеше ги, когато се държаха така — отпращаха го, като че ли беше някое хлапе.
Само че нещата щяха да се променят.
Древните обичаха да си мислят, че Дий е тяхна марионетка, тяхно оръдие. Той беше видял как Бастет заряза Синухе, който й служеше поне от век, без дори да го погледне. Знаеше, че ще постъпят по същия начин и с него, ако им се отдаде възможност.
Но доктор Джон Дий смяташе да се погрижи те никога да не получат такава възможност.
Глава 33
Беше късно следобед, когато Джош най-сетне свърна с хамъра по дългия виещ се път, който водеше към малкия град Охай. Напрежението от шестстотин и трийсетте километра непрекъснато шофиране бе отпечатано върху лицето му и макар че компютърът беше дал приблизително време от шест часа и половина, беше му отнело близо девет. Да кара големия хамър по магистралата, бе изненадващо лесно: просто включваше автопилота и го оставяше. Това беше отегчително, но пък извън магистралата, по другите пътища, управлението на хамъра беше истински кошмар. Изобщо не приличаше на компютърните игри. Джипът беше ужасно голям и Джош непрекъснато се тревожеше, че ще прегази нещо. Освен това голямата лъскава, черна кола привличаше вниманието — никога не беше предполагал, че ще са му нужни затъмнени стъкла. Зачуди се какво ли биха си помислили хората, ако знаеха, че колата се управлява от петнадесетгодишно момче.
Пътят зави надясно и пред Джош се появи дългата права главна улица на Охай. Той забави, докато подминаваше „Медиум Бутика“40 и Охайския кинотеатър; после светофарът на Сигнал Стрийт светна червено и той спря, приведе се над волана и се взря през зацапаното, покрито с размазани буболечки, предно стъкло. Първото му впечатление, докато гледаше празната улица, беше, че Охай е изненадващо зелен. В Калифорния беше юни — времето, когато повечето растителност пожълтява и вехне, а тук навсякъде имаше зелени дървета, които контрастираха с белия камък на сградите. Точно пред него, от дясната му страна, една ниска, пищно украсена, кула от бял камък се издигаше над пощенския клон на фона на яркото синьо небе, докато отляво встрани от пътя имаше редица магазинчета, подслонени под редица бели каменни арки.
Като хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, той с изненада срещна погледа на Скати.
— Мислех, че спиш — каза той тихо.
Софи, която след няколко часа път се бе преместила на седалката до него, спеше свита, а Фламел похъркваше леко до Скати.
— Аз нямам нужда от сън — каза тя простичко.
Имаше много въпроси, които му се искаше да зададе, но попита само:
— Знаеш ли къде отиваме?
Тя се наведе напред, подпря ръце на облегалката му и положи брадичка върху ръцете си.
— Право напред, покрай пощенския клон — това е сградата с кулата, — а след Либи парк и Фокс Стрийт завий надясно и намери място за паркиране. — Тя кимна наляво, към редицата магазини, сгушени под белите арки. — Отиваме там.
— Там ли се намира баба ти?
— Да — отвърна кратко Скати.
— А тя наистина ли е вещица?
— Не просто вещица. Тя е първата Вещица.
— Как се чувстваш? — попита Софи. Тя стоеше на тротоара и се протягаше — беше се изправила на пръсти и извиваше гърба си в дъга. Вратът й изпука. — Това е хубаво — добави тя, като затвори очи и обърна лице към слънцето, което още се намираше високо в безоблачното нежносиньо небе.
— Аз би трябвало да ти задам този въпрос — рече Джош, като се измъкна от колата. Той се прозя и се протегна, въртейки глава насам-натам. — Не искам никога вече да карам кола — добави той. После й прошепна. — Радвам се, че си добре. — Той се поколеба. — Добре си, нали?
Софи се пресегна и стисна ръката на брат си.
— Така мисля.
Фламел излезе от колата и затръшна вратата. Скати вече се бе дръпнала настрани и стоеше на сянка под едно дърво. Измъкна от джоба си чифт огледални слънчеви очила и ги сложи. Алхимикът отиде при нея, докато Джош се опитваше да включи алармата. Колата изпиука веднъж и светлините й премигнаха.
— Трябва да поговорим — рече Фламел тихо, макар че улицата бе пуста. Прокара пръсти през късо подстриганата си коса и по ръката му останаха косми. Той ги погледна за миг, после избърса ръка в джинсите си. Върху лицето му се бе отпечатала още една година, леко увеличавайки бръчките около очите и от двете страни на устата му. — Тази, с която ще се видим, понякога е… — Той се поколеба, после добави: — … трудна.
— На мен ли го казваш? — промърмори Скати.