— Какво имаш предвид под трудна? — попита разтревожен Джош. След всичко, с което се бяха сблъскали, трудна би могло да означава какво ли не.
— Своенравна, раздразнителна, свадлива… и това е, когато е в добро настроение — рече Скати.
— Ами когато е в лошо?
— Тогава най-добре изобщо да не сте в същия град!
Джош беше озадачен. Обърна се към алхимика.
— Тогава защо отиваме при нея?
— Защото Пернел така ми каза — отговори той търпеливо.
— Защото тя е Господарката на въздуха и може да научи Софи на основните неща от магията на въздушната стихия и защото може да й даде някои съвети как да се пази.
— От какво? — попита стреснато Джош.
— От самата себе си — отвърна сухо Фламел и тръгна обратно към Охай Авеню.
Скати излезе от сянката и го последва.
— Ще ми се да си бях взела слънчобран. Много лесно изгарям на това слънце — изсумтя тя, докато се отдалечаваха. — И почакай само да ми видиш луничките на сутринта.
Джош се обърна отново към сестра си; започваше да придобива някаква представа за бездната, която сега го делеше от близначката му.
— Имаш ли някаква представа за какво говорят? Да се пазиш от самата себе си? Какво ще рече това?
— Мисля, че знам. — Софи се намръщи. — Всичко около мен е толкова… гръмко, толкова ярко, толкова отчетливо, толкова наситено. Все едно някой го е усилил до дупка. Сетивата ми са толкова изострени; няма да повярваш какво чувам. — Тя посочи към една очукана червена тойота, която бавно се движеше по пътя. — Жената в онази кола говори по телефона с майка си. Казва й, че не иска риба за вечеря. — Посочи към един камион, паркиран в двор от другата страна на улицата. — Отзад на камиона има стикер; искаш ли да ти кажа какво пише на него?
Джош примижа; не можеше да разчете дори регистрационния номер.
— Преди, докато ядохме, вкусът на храната беше толкова силен, че едва не ме накара да повърна. Усещах вкуса на всяко отделно зрънце сол в сандвича. — Тя се наведе и вдигна от земята едно листо на якаранда41. — Мога да проследя всяка жилка върху опакото на това листо със затворени очи. Но знаеш ли кое е най-лошото от всичко? Миризмите — каза тя, гледайки многозначително брат си.
— Хей… — Откакто бе влязъл в пубертета, той бе изпробвал всеки дезодорант на пазара.
— Не, не само ти — усмихна се тя, — макар че наистина трябва да си смениш дезодоранта, а чорапите мисля, че се налага да ги изгориш. Става дума за всички миризми през цялото време. Вонята на бензин във въздуха е ужасна, мирисът на гореща гума на пътя, на мазна храна, дори уханието на тези цветя ми идва в повече. — Тя се спря насред улицата и тонът й рязко се промени. Погледна към брат си и неочаквано от очите й потекоха сълзи. — Това е прекалено много, Джош. Просто е прекалено много. Лошо ми е и главата ми тупти, очите и ушите ме болят, гърлото ме дращи.
Джош се опита непохватно да прегърне сестра си, но тя го отблъсна.
— Моля те, не ме докосвай. Не мога да го понеса.
Джош се помъчи да измисли някакъв отговор, но нямаше какво да каже или да направи. Почувства се ужасно безпомощен. Софи винаги бе силна и се владееше; тя беше човекът, към когото се обръщаше, когато има проблеми. Тя винаги намираше решение.
Досега.
Фламел! Джош усети как гневът му се разгаря отново. За всичко беше виновен Фламел. Никога нямаше да прости на алхимика за това, което бе направил. Вдигна очи и видя Фламел и Скатах да се обръщат към тях.
Девата-воин се приближи забързано.
— Избърши си очите — нареди тя строго. — Не бива да привличаме внимание към себе си.
— Не говори на сестра ми… — започна Джош, но Скати с един поглед го накара да млъкне.
— Да вървим в магазина на баба ми; тя ще може да ти помогне. Намира се ей там отсреща. Хайде.
Софи изтри очите си с ръкав и покорно я последва. Чувстваше се толкова безпомощна. Рядко плачеше — даже на края на „Титаник“ й беше смешно — така че защо плачеше сега?
Пробуждането на магическите й сили й се бе струвало чудесна идея. Харесваше й мисълта, че ще може да управлява и моделира волята си, да насочва ауралната си енергия и да прави вълшебства. Но нещата се бяха оказали различни. Множеството от възприятия я бяха оставили съсипана и изтощена. Болеше я. Ето защо плачеше.
Освен това бе ужасена от мисълта, че болката може да не отмине. В такъв случай какво щеше да прави — какво би могла да направи?
Софи вдигна очи и видя, че брат й я гледа със загриженост.
— Фламел каза, че Вещицата ще може да ти помогне — рече той.
— Ами ако не може, Джош? Ами ако не може?
Той нямаше отговор.
Софи и Джош пресякоха Охай Авеню и влязоха под аркадата покрай улицата. Там беше хладно и Софи осъзна, че ризата е залепнала на гърба й — усещаше ледената й студенина по гръбнака си.