— Браво! Браво! Чудесен глас! — разнасят се одобрителни викове в зеления вестибюл, когато певицата свършва номера си под покровителственото ръкопляскане на щедрия си кавалер.
— „Травиата“ беше от Моцарт, нали? — пита наивно бачо Димитър, но ветеринарният лекар се усмихва презрително на простотията му и съобщава някак натъртено, за да го чуят всички:
— Имате грешка! „Травиата“ не е от Моцарт, а от Верди
— Вярно бе, аз пък все я бъркам със „Севилския бръснар“! — поправя се веднага с нова грешка симпатичният профан, без да се чувствува ни най-малко засегнат от язвителната забележка на съседа си.
— Туй, дето го изпяхте, госпожице, беше много хубаво, ама, право да ви кажа, мирише на европейщина. Я изкарайте вие „Гукни ми, гукни, гугутке“, та да ни падне сърце на място! — казва загадъчният и никому неизвестен господин, който има едра като тиква глава, с дълги рошави мустаци, и прилича на околийски началник от времето на Стамболовия режим.
— Да, да, „Гукни, ми гукни, гугутке“! — обаждат се живо и други някои от гостите, любители на народната песен.
Окуражена от сполучливия си дебют, Пепи не чака втора покана. Завъртява се тя на столчето, удря силно клавишите и запява кръшно и весело:
— Гук-ни, ми гук-ни-и, гу-у-гутке, ле-ле… Загадъчният господин се обляга на стола си, уригва се облекчително, сетне изважда из джоба си розово гребенче и докато момичето пее, той разчесва блажено рошавите си мустаци, които пращят и изпущат искри като електрическа машина. Като го гледа човек, бездруго би го взел или за баща на някого от младоженците, или най-малко за кум — така непринудено е неговото държане и тъй победоносна е усмивката върху широкото му лице. На няколко пъти запасното полковниче кръстосва начумерено погледа си с погледа на тоя незнаен гост и все се кани да установи съмнителната му самоличност, ала я генералът ще го заприказва, я друг някой от присъствуващите ще отвлече вниманието му, та загадъчният господин си остава все тъй забулен и неразгадаем като сфинкс. В края на краищата, разбира се, провидението идва на помощ и негова милост се демаскира сам. А ето как става това.
След свършването на концертната част старият вълчи апетит обхваща отново гостите и те се нахвърлят лакомо върху закуските на трапезата. И както всички мляскат и разговарят помежду си, очилатият господин, който седи от лявата страна на човека с рошавите мустаци, се обръща любезно към съседа си и чисто и просто го заприказва, да речем, за ланския сняг. От дума на дума двамата се унасят в разговор и започват да си задават най-различни въпроси. Отначало разговорът им върви съвсем естествено, но после по лицето на тайнствената личност се изписва учудване, след учудването — разочарование, след разочарованието — смущение и необяснима неловкост. И изведнъж, мистериозният гост се оглежда плахо наоколо, използува общата залисия, става от трапезата и се измъква незабелязано от вестибюла. Незабелязано, разбира се, за всички други, но не и за бащата на Беба, който го пронизва с недружелюбен поглед в гърба.
— Познаваш ли ти, Милане, господина, с когото приказваше досега? — пита запасното полковниче, когато човекът с рошавите мустаци изчезва.
А Милан прихва да се смее — неудържимо, истерично, с изкривено лице, просто ще се пукне от смях.
— Какво има, бе? — чуди се домакинът, но очилатият господин се тресе цял в спазмите на своето припадъчно кискане и държи корема си с две ръце.
— О-ох! — стене уморено той, като идва най-сетне на себе си и трие насълзените си очи. — Никога не съм допущал, че може да се случи такова нещо!
— Но какво има? Какво се е случило?
— Ох, нали видяхте всички господина, който седеше до мене!
— Видяхме го! Е?
— Та заприказвах аз с него за туй, за онуй и по едно време току го запитах: вие, казвам, да не сте нещо роднина на Потайникови или на Омайникови? Кои, казва той, Потайникови и Омайникови? Ами че, казвам, Потайников е бащата на булката, а Омайников — бащата на младоженеца. Тъй ли, изненада се господинът, значи булката като мома не се е казвала никога Харалампиева? Не се е казвала, рекох му. Отде-накъде пък Харалампиева ще се казва. И ха насам, ха натам, разнищи се тогава цялата работа, знаете. Дошъл тоя човек от Белоградчик в София на гости у някаква своя сродница, стара жена. Още на втория ден след пристигането му сродницата си изкълчила крака и легнала в легло. Ами сега, завайкала се тя, кой ще отиде в неделя на сватбата на Харалампиеви? Десет години, казала, в една къща с тия хора сме живели. А булката познавам от дете, друскала съм я като бебе в скута си, Не може поне едно „честито“ да не й кажеш.