Старият учител се извинява за безпокойствието.
— Моля ти се, свате — успокоява го бащата на Беба, — такива неща не искам да ми приказваш! Ти и сватята ще легнете на нашите кревати, а пък ние с жената ще спим на кушетката и на миндеря!
— Не, ние ще спим на кушетката и на миндеря, а вие ще си идете в спалнята! — казва учителят.
— А бе, как ще спите вие на кушетката и на миндеря? Може ли такава работа? — препира се домакинът и тупа скъпия си гост по рамото.
— Защо да не може? — упорствува сватът. — Ако искате да ни направите удоволствието, ще ни оставите ние да спим на кушетката и на миндеря!
И след като любезните сватове се разправят още половин час кой ще спи на кушетката и на миндеря и стигат дотам, че започват да се прозяват неудържимо един срещу друг, старият учител и жена му отстъпват най-сетне пред галантността на домакините и отиват да нощуват в спалнята.
Скоро прозорците на четвъртия етаж угасват в нощта и високият кооперативен дом заспива дълбок сън.
Виждам аз в далечината, братя мои, как един литературен критик прави кисела физиономия и се сърди, загдето авторът е отделил толкова много място в повествованието си за сватбата на двамата свои герои. Нищо, нека се сърди човекът. Такъв му е занаятът. Пък и право да си кажем, от гледна точка на литературната геометрия справедливо е критикът да роптае: всяко литературно произведение си има увод, изложение и заключение. Не може така произволно да описваш разни сватби и да занимаваш вниманието на читателя със съвсем странични хора, когато главните герои чакат да ги чоплиш непрекъснато с перото си и да ги представяш във всевъзможни положения и осветления. Що за нахалство, наистина? Де е тук алхимията на любовта? Какви са тия големи приказки, с които ти, господин авторе, ни залъгваш и ни пращаш за зелен хайвер?
При тоя упрек, естествено, авторът е длъжен да се самозащити. Преди всичко, ще каже той, алхимия без сватба не може. И не само не може, но сватбата е, тъй да се рече, най-важният процес при алхимизирането на хората. Тя е осъщественият блян в живота на влюбените, тя е нещо като легендарната панацея, с помощта на която някогашните алхимици са превръщали оловото в злато. Ала докато в едновремешната алхимия неблагородните метали са били превръщани в благородни, в алхимията на любовта се случва тъкмо обратното: след сватбата влюбените от благородни стават неблагородни.
Впрочем, по-добре е да си приказваме простичко и да стигнем без заобикалки до самата истина.
Има една пословица, която гласи: всяко чудо за три дни. Така и нашите герои свикват бързо с новото си положение на съпрузи, изкарват криво-ляво медения си месец с малко кавги и сръдни и изведнъж нагазват до пояс в мътилката на пустото земно животуване. Заживяват те на улица „Майски букет“ в едноетажната къщица на стария учител, излизат в празник на разходка като провинциалисти, които отиват да позяпат двореца, ходят по именни дни на роднини, носят на кумовете си два портокала на заговезни и козунак и червени яйца на Великден, запътват се веднъж в месеца на ресторант да ядат кебапчета или на кино да гледат Грейс Мур — и всичко това става някак механично, глупаво и в същото време тъй преднамерено, че все пак добива значението на събитие в сивия живот на двамата.
Къщицата, в която живеят младите съпрузи, има три стаи. В едната стая се намира тяхната знаменита английска спалня, в другата еспалнята на свекъра и свекървата, а третата е работен кабинет на стария учител, който не позволява никому да прекрачи прага й. По цял ден той стои по пантофи в тая трета стая и работи усърдно някаква релефна карта на България и чак привечер си нахлузва старомодните обуща с ластик и прескача за малко до близката махленска кръчма, да си пие ракията, да се види с приятели и да разбере изобщо какво става по света.
Свекървата пък шета неуморно от ранна сутрин до късна вечер из цялата къща и все се тюхка за нещо: ту въглищата се свършили, ту комините се запушили, ту деца влезли в градината и обрали ябълката, ту, най-сетне, котката на комшийката се вмъкнала в курника и изяла две пиленца на квачката. Разбира се, снахата не седи със скръстени ръце. Тича и тя подир свекърва си, успокоява я, вика й „мамо“, но старата жена е малко нервничка, та постоянно се чумери и подмята на помощницата си, че пипала бавно.
Така се нижат седмици и месеци и младият съпруг затъва от ден на ден в дългове, защото заплатата му не стига, а пък родителите му пишат в тефтерче какво се харчи и делят разходите на равни половинки. Добри сметки — добри приятели, казва поговорката. Ала ето че идва неминуемо времето, когато сметките се объркват и добрите приятели стават неприятели.