— Няма защо да ме молиш за тях — каза Овцата, без да вдигне очи от плетивото. — Аз нито съм ги сложила там, нито ще ги махна.
— Не, но аз мислех… Моля ви се, може ли да спрем, да откъснем няколко? — помоли се Алиса. — Да спрем лодката за малко, ако нямате нищо против.
— Как мога аз да я спра? — каза Овцата. — Престани да гребеш и тя сама ще спре.
Алиса остави лодката да плава на воля по течението и тя се хлъзгаше кротко между люлеещите се тръстики. После момиченцето запретна грижливо ръкавчетата си и потопи ръце до лактите във водата, за да хване тръстиките, колкото може по-ниско. Така, наведена над водата, с краищата на разпилените си коси, потопени в нея, Алиса забрави за известно време Овцата и плетивото и със светнали очи късаше на цели стиски любимите си ухаещи тръстики.
— Дано не се обърне лодката — си казваше тя… — О, какъв хубав стрък! Само че не мога да го стигна…
И наистина за ядосване беше това, че макар да можеше да набере много тръстики, когато лодката минаваше край тях, малко по-далеч растяха винаги по-хубави, които Алиса не можеше да стигне.
— Най-хубавите са винаги далеч — каза тя най-после, като въздъхна, отчаяна от упоритите тръстики, които растяха толкова надалеч. Със заруменели бузи и мокра коса и ръце тя се отпусна на мястото си в лодката и започна да нарежда новоспечелените съкровища.
Какво значение имаше сега за нея, че тръстиките бяха почнали да губят аромата и красотата си, след като ги беше откъснала? Даже истинските тръстики — нали? — траят толкова малко, а тези бяха само сънувани тръстики и се стопиха като сняг, както лежаха на купчина при краката й. Но Алиса не забеляза това. Имаше толкова други забавни неща, за които трябваше да се мисли.
Не бяха се возили много с лодката, когато едното гребло се заби здраво във водата (както обясни по-късно Алиса) и не искаше да излезе, а дръжката му я удари по брадичката. Горката Алиса извика „О-о-о!“, но греблото я събори грубо на седалката сред купчината тръстики.
Наистина тя не се удари никак и веднага стана. През цялото време Овцата продължаваше да плете, сякаш нищо не беше се случило.
— Хвана едно мило раче! — забеляза тя, когато Алиса сядаше на мястото си, доволна, че се намира все пак в лодката.
— Така ли? Аз не го видях — каза Алиса, като се наведе и загледа тъмната вода. — Дано не е избягало. Много ми се ще да занеса в къщи едно раче!
Но Овцата се засмя презрително и продължи да плете.
— Има ли много раци тука? — запита Алиса.
— Раци и всякакви други неща — отвърна Овцата. — Богат избор. Само че си помисли добре. Кажи сега какво искаш да купиш?
— Да купя ли? — повтори Алиса полуучудено, полууплашено, защото в миг и греблата, и лодката, и реката изчезнаха и тя пак се намери в тъмното дюкянче.
— Бих искала да купя едно яйце, моля — каза тя срамежливо. — По колко ги давате?
— Пет гроша едното, два гроша двете — отговори Овцата.
— Значи две яйца са по-евтини от едно? — изненада се Алиса и извади портмонето си.
— Само че ако купиш две, ще трябва да изядеш и двете — допълни Овцата.
— Тогава, моля, дайте ми едно — каза Алиса и сложи парите на тезгяха. Защото тя си помисли: „Може да не са пресни, знаеш“.
Овцата взе парите и ги прибра в една кутия. После каза:
— Никога не давам нещата, които хората купуват, в ръцете им. Това никога не правя. Трябва да си вземеш яйцето сама.
Като каза това, тя отиде в дъното на дюкяна и сложи яйцето на една полица.
„Чудно, защо ли прави така?“ — помисли Алиса, докато си проправяше път между маси и столове, понеже в дъното дюкянът беше много тъмен.
„Яйцето сякаш се отдалечава, колкото се приближавам към него. Чакай да видя? Това стол ли е?… Я, ами че той има клони!… Колко чудно, че тука растат дървета!… А, ето и едно поточе!… Наистина това е най-чудноватият магазин, който съм виждала някога!“
Тя вървеше все по-удивена, а всяко нещо, до което се доближаваше, се превръщаше в дърво и Алиса беше сигурна, че същото ще се случи и с яйцето.
ШЕСТА ГЛАВА
ХЪМПТИ-ДЪМПТИ
Но яйцето все растеше и растеше и все повече и повече заприличваше на човек. Когато Алиса дойде на няколко метра от него, видя, че то има очи, нос и уста, а когато дойде до него, видя ясно, че това беше самият Хъмпти-Дъмпти.
„Не може да бъде никой друг! — си каза тя. — Толкова съм уверена в това, като че ли цялото му име е написано на лицето му“.
То лесно можеше да бъде написано стотина пъти на това грамадно лице. Хъмпти-Дъмпти седеше по турски на един висок зид, толкова тесен, че Алиса се учуди как пази равновесие. И тъй като той беше вперил поглед на обратната страна и не й обръщаше никакво внимание, тя си помисли, че в края на краищата той трябва да е изкуствен.
— А пък съвсем прилича на яйце — каза тя гласно и застана под него, разтворила ръце, готова да го хване, защото очакваше, че той може да падне всеки миг.
— Много предизвикателно е — каза Хъмпти-Дъмпти след дълго мълчание, като гледаше встрани от Алиса — да те наричат Яйце. Много!
— Аз ви казах, че вие приличате на яйце, господине — обясни любезно Алиса. — А някои яйца са много красиви, знаете — прибави тя с надеждата, че ще превърне забележката си в ласкателство.
— Някои хора — каза Хъмпти-Дъмпти, като все гледаше на другата страна — нямат повече ум в главата от едно бебе!
Алиса не знаеше какво да отговори. Тя си казваше, че това не е никакъв разговор, щом той не се обръща към нея. Всъщност последната му забележка беше казана на едно дърво. Затова тя само стоеше и си повтаряше тихо:
— Последният стих е много дълъг за това стихотворение — прибави Алиса на глас, забравила, че Хъмпти-Дъмпти я слуша.
— Стига си си мърморила под носа — каза Хъмпти-Дъмпти, като я погледна за пръв път, — ами кажи името и занятието си.
— Името ми е Алиса, но…
— Доста глупаво име — прекъсна я нетърпеливо Хъмпти-Дъмпти. — Какво значи то?
— Трябва ли непременно името да значи нещо? — попита недоумяващата Алиса.
— Разбира се, че трябва! — отговори Хъмпти-Дъмпти и се изсмя късо. — Моето име показва външността, която имам. А аз имам красива външност. С име като твоето можеш да имаш каквато и да било външност.
— Защо стоите там горе съвсем сам? — каза Алиса, тъй като не искаше да почва спор.
— Ха! Защо няма никой при мене! Мислиш ли, че не знам какво да отговоря на това? Питай друго!
— Не мислите ли, че ще се чувствувате по-сигурен, ако седнете на земята? — продължи Алиса не защото имаше намерение да задава нов въпрос, а поради това, че в доброто й сърце се загнезди страх за странното същество. — Този зид е толкова тесен!
— Какви лесни гатанки задаваш! — извика Хъмпти-Дъмпти. — Разбира се, че не мисля така! Какво! Ако някога бих паднал, а няма никакви вероятност това да се случи… но ако бих паднал… — Тук той сви устни и погледна така тържествено и величествено, че Алиса една се сдържа да не се разсмее. — Ако бих паднал — продължи той… — Царят ми е обещал… Аа, имащ право да пребледняваш, ако искаш, ти не се надяваше, че ще ти кажа това, нали? Царят ми е обещал със собствените си уста, да…
— …да изпрати всичките си царедворци и всичките си коне — прекъсна го доста неразумно Алиса.
— Не, наистина, това е отвратително! — извика Хъмпти-Дъмпти, обхванат от внезапен гняв. — Ти си подслушвала по врати и зад дървета, и през комини! Иначе не можеше да знаеш това!
— Не съм, честна дума! — каза кротко Алиса. — Има го написано в една книга.