— Комбурсите са нещо като бурсуци, наопаки, които вместо глава имат тирбушон и гущерови опашки.
— Трябва да са доста интересни…
— Интересни са наистина — каза Хъмпти-Дъмпти. — Те си правят гнездата под слънчеви часовници и се хранят със сирене.
— Ами какво значи тарляха се и сврецваха?
— Тарляха се значи въртят се като тарла, като въртележка, а сврецвам означава правя дупка като със свредел.
— Тогава плите навярно са поляните с трева около слънчевите часовници — каза Алиса, сама учудена от находчивостта си.
— Точно това е. Наричат се пли, защото се намират при часовниците — отпред и отзад.
— И от двете им страни — прибави Алиса.
— Точно така… По-нататък: окласни значи окаяни и слаби (ето още една двойна закачалка). А щурпи са един вид птици, щурави и одърпани. Перушината им виси на всички страни, нещо като живи парцали.
— Ами отма и прасурси? — запита Алиса. — Страх ме е, че ви създавам големи неприятности с тези обяснения.
— Прасурсът е вид зелено прасе. Но отма — за тази дума не съм сигурен. Предполагам, че е съкратена форма от израза от дома, в смисъл, че са си загубили пътя от къщи, знаеш.
— Ами какво значи тогава равапсатваха?
— Даа… равапсатвам означава нещо като рева и свиря заедно, с един вид кихане помежду им. Ти ще чуеш този звук може би там, в гората, и като го чуеш веднъж, няма цял живот да го забравиш… Кой ти е разказвал всички тия трудни неща?
— Четох ги в една книга — каза Алиса. — Но на мене ми издекламираха едно стихотворение, много по-лесно от това. Мисля, че Туидълди ми го каза.
— Колкото до стихотворения, знаеш — каза Хъмпти-Дъмпти, като простря голямата си ръка, — аз мога да декламирам стихотворения не по зле от другите, ако работата дойде дотам.
— О, работата няма защо да идва дотам! — каза бързо Алиса, с надежда че ще го спре, преди да е почнал.
— Стихотворението, което ще ти кажа — продължи той, без да обърне внимание на думите й, — е написано само за твое удоволствие.
Алиса разбра, че в такъв случай тя не може да не го изслуша. И така, тя седна на земята и каза много тъжно:
— Благодаря.
Хъмпти-Дъмпти започна:
— Само че не я пея — прибави той за обяснение.
— Виждам, че не я пеете — отвърна Алиса.
— Ако можещ да видиш дали пея или не, ти имаш по-силни очи от повечето хора — забеляза строго Хъмпти-Дъмпти.
Алиса не каза нищо. Той продължи.
— Много ви благодаря за доверието — каза Алиса.
— Непременно ще я запиша, стига да мога да я помня толкова дълго — каза Алиса.
— Престани да правиш такива забележки — отвърна Хъмпти-Дъмпти. — Няма смисъл и само ме объркват.
— Страхувам се, че не разбирам добре — прекъсна го Алиса.
— По-нататък става по-ясно — отговори Хъмпти-Дъмпти.
Като каза този стих, Хъмпти-Дъмпти наистина изрева и Алиса помисли, изтръпнала от ужас: „Не бих искала да съм на мястото на пратеника за нищо на света!“
След това настъпи дълго мълчание.
— Това ли е всичко? — запита срамежливо Алиса.
— Това е всичко — отговори Хъмпти-Дъмпти. — Сбогом.
Прощаването дойде доста неочаквано, според Алиса. Но след този ясен намек, че трябва да си ходи, тя разбра, че надали ще е възпитано да продължава да стои. И така тя стана и му протегна ръка.
— Довиждане, до нова среща — каза Алиса колкото можеше по-любезно.
— Ако наистина се срещнем пак, сигурно няма да те позная — отговори намръщен Хъмпти-Дъмпти, като й подаде един пръст. — Ти приличаш съвсем на всички други хора.
— Обикновено човек се познава по лицето — забеляза замислено Алиса.
— Тъкмо тука е бедата — каза Хъмпти-Дъмпти. — Лицето ти прилича съвсем на другите хора: двете очи така (той посочи местата им с пръста си във въздуха), нос в средата, отдолу уста. Все същото. Виж, ако двете ти очи бяха например от едната страна на носа или устата ти на челото, това щеше да ми помогне да те запомня.
— Няма да бъде красиво — забеляза Алиса.
Но Хъмпти-Дъмпти само затвори очи и каза:
— Почакай най-напред да видиш и тогава съди.
Алиса почака още една минута, за да види дали ще й каже нещо друго, но тъй като той нито отваряше очи, нито даваше вид, че изобщо се интересува от нея, тя каза още веднъж „сбогом!“ и като не получи отговор, спокойно тръгна нататък. Но както вървеше, тя не се въздържа и си каза: „От всички неудовлетворени (тя каза тази дума гласно, сякаш й правеше голямо удоволствие да повтаря такива трудни думи), от всички неудовлетворени хора, които съм срещала някога…“
Но Алиса не можа да довърши изречението, защото силен трясък разтърси гората от край до край.
СЕДМА ГЛАВА
ЛЪВА И ЕДНОРОГА
Веднага след това през гората се зададоха тичащи войници, най-напред в редици по двама и по трима, после по десетина и по двайсетина и най-сетне на такива тълпи, че сякаш изпълниха цялата гора. Алиса се скри зад едно дърво от страх да не я сгазят и оттам ги наблюдаваше, като минаваха.
Тя си казваше, че никога през живота си не е виждала войници да се държат така несигурно на краката си. Те непрестанно се спъваха и когато някой паднеше, още неколцина падаха винаги върху него, така че скоро земята се покри с купчинки хора.
После се зададоха конниците. Понеже конете имаха четири крака, те се държаха много по-здраво от пехотинците, но и те се претъркулваха от време на време. Изглежда, че правилото беше — щом падне конят, моментално да падне и ездачът. Бъркотията ставаше все по-голяма и Алиса се почувствува крайно щастлива, когато успя да излезе от гората на едно открито поле. Там намери Белия Цар, седнал на земята. Той записваше ревностно нещо в бележника си.
— Аз ги изпратих всичките — каза Царя, сияещ от гордост, като видя Алиса. — Случи ли ти се да видиш едни войници, като мина през гората, мила?
— Да, срещнах — отвърна Алиса. — Няколко хиляди, мисля.