— Сигурно я е подгонил някой неприятел — каза Царя, без дори да я погледне. — Тази гора е пълна с неприятели.
— Няма ли да й се притечете на помощ? — запита Алиса учудена, че той гледа толкова спокойно на положението.
— Съвсем излишно — отвърна Царя. — Тя тича ужасно бързо. Да се опиташ да я хванеш е все едно да искаш да хванеш някой Беготрон. Но аз ще си взема бележка за този случай, ако искаш. Мило, добро същество е тя. — Той си повтаряше тихо последните думи, докато отваряше бележника си. — Същество с две „т“ ли се пишеше?
В този миг до тях се приближи небрежно Еднорога с ръце в джобовете.
— Този път бях по-добър от него, нали? — каза той на Царя, като го погледна мимоходом.
— Малко, да — отвърна нервно Царя. — Но не трябваше да го удряш с рога си, знаеш.
— Не го заболя — каза небрежно Еднорога и тъкмо се готвеше да отмине, погледът му падна върху Алиса. Той се обърна в миг и започна да я разглежда с най-дълбоко отвращение.
— Какво е това? — каза той най-после.
— Това е дете! — отговори с готовност Сая и застана пред Алиса, за да я представи, като протегна ръце към нея, в държавническа поза. — Намерихме го днеска. То е съвсем истинско, само че два пъти по-голямо.
— Винаги съм вярвал, че съществуват легендарни чудовища! — каза Еднорога. — Живо ли е?
— То може да говори! — отвърна тържествено Сая.
Еднорога погледна сънливо Алиса и каза:
— Говори, дете!
Алиса се усмихна и заговори:
— Знаете ли, и аз винаги съм си мислила, че Еднорозите са легендарни чудовища. Никога не бях виждала жив Еднорог.
— Е, сега, когато се видяхме един друг — каза Еднорога, — ако ти повярваш в мене, и аз ще повярвам в тебе. Съгласна ли си?
— Да, щом искате — отвърна Алиса.
— Хайде, дай баклавата, старче! — рече Еднорога, като се обърна към Царя. — Омръзна ми вече твоят черен хляб.
— Разбира се, разбира се — промърмори Царя и кимна на Сая. — Отвори торбата — пошепна той. — Бърже! Не тази, тя е пълна със сено!
Сая извади от торбата много голямо парче баклава и го подаде на Алиса да го подържи, докато той извади голяма чиния и нож. Как излязоха от малката торба всички тези неща, Алиса не можа да разбере. „Същински фокус!“ — помисли си тя.
През това време при тях дойде и Лъва. Той изглеждаше уморен и сънлив. Очите му бяха полуотворени.
— Какво е това? — каза той, като погледна лениво Алиса. Той говореше с дълбок, кух глас, който звучеше като камбана.
— Аха, какво е това! — извика живо Еднорога. — Никога не можеш да се сетиш. И аз не можах да позная!
Лъва погледна отегчено Алиса.
— Животно ли си… растение… или минерал…? — запита той, като се прозяваше след всяка дума.
— Това е легендарно чудовище! — извика Еднорога, преди Алиса да успее да отговори.
— Тогава раздай баклавата, Чудовище — каза Лъва, излегна се на земята и облегна брада на лапите си. — Сядайте и вие двамата! — обърна се той към Царя и Еднорога. — И честно ще делиш сладкиша, знаеш!
На Царя решително не му беше удобно, задето трябваше да седи между двете грамадни същества. Но изглежда за него нямаше друго място.
— Каква битка можем да направим сега за короната! — каза Еднорога, като погледна лукаво към нея. Тя за малко не падна от главата на бедния Цар, толкова се разтрепери той.
— Лесно ще я спечеля — рече Лъва.
— Не съм толкова сигурен! — отвърна Еднорога.
— Как! Ами че аз те гоних около целия град, страхливецо! — отвърна гневно Лъва, като се надигна застрашително.
Царя се намеси, за да прекъсне спора. Той беше много нервен, гласът му трепереше.
— Около града ли? — запита той. — Доста дълъг път! През къде минахте: през стария мост или през пазара? Откъм стария мост изгледът е по-хубав.
— Не знам — изръмжа Лъва и се излегна пак на земята. — Беше се вдигнал голям прахоляк, та нищо не се виждаше. Колко бавно реже сладкиша Чудовището!
Алиса беше седнала на брега на едно поточе, сложила голямата чиния на скута си, и режеше бързо с ножа.
— Непоносимо нещо! — отговори тя на Лъва. (Алиса вече свикна да я наричат Чудовище.) — Няколко пъти вече го нарязвам на парчета, но те пак се съединяват!
— Не знаеш как се реже огледален сладкиш — забеляза Еднорога. — Най-напред го раздай, а после го нарежи!
Това изглеждаше глупост, но Алиса стана покорно, поднесе чинията и баклавата сама се раздели на три парчета, докато я поднасяше.
— Сега я нарежи! — каза Еднорога, когато Алиса се върна на мястото си с празната чиния. — Чудовището даде на Лъва двойно по-голямо парче, отколкото на мене!
— Затова пък на себе си не е оставило нищо — каза Лъва. — Обичаш ли баклава, Чудовище?
Но преди Алиса да отговори, забиха барабаните.
Тя не можа да разбере откъде идва шумът. Той изпълни въздуха и забуча в главата й така, че я оглуши съвсем. Ужасена, тя рипна, прескочи поточето и едва успя да забележи как Лъва и Еднорога скочиха сърдити, задето са им нарушили пиршеството, после тя падна на колене и запуши ушите си с ръце, за да не чува ужасния шум.
„Ако и това не ги изпъди от града — помисли Алиса, — нищо никога няма да ги изпъди!“
ОСМА ГЛАВА
„ТОВА Е МОЕ СОБСТВЕНО ИЗОБРЕТЕНИЕ“
След малко шумът започна бавно да замира. Настъпи пълна тишина и леко обезпокоена, Алиса вдигна глава. Не се виждаше никой. Първата й мисъл беше, че навярно е сънувала Лъва, Еднорога и тези странни Държавнически Пратеници. Но тука, пред краката и, се намираше голямата чиния, на която беше се опитвала да нареже сладкиша.
„Значи все пак не съм сънувала — си каза тя. — Освен… ако всички ние сме части от един и същи сън. Само че, надявам се, този сън го сънувам аз, а не Черния Цар. Не ми се ще да бъда част от съня на друг човек — продължи тя тъжно. — Много ми се иска да ида да го събудя, за да видя какво ще се случи.“
В този миг мислите й бяха прекъснати от силно възклицание:
— Хей, хей! Шех! — И един Конник, облечен в черна ризница, се зададе в галоп зад Алиса, размахвайки голям кол. Като стигна до нея, конят внезапно спря.
— Ти си моя пленница! — извика Конника и падна от коня.
Макар че се стресна, в момента Алиса се уплаши повече за него, отколкото за себе си, и дочака доста неспокойно Конника да се качи пак на коня. Щом се настани удобно на седлото, той започна:
— Ти си моя…
Но тук се зачу друг глас:
— Хей, хей! Шех!
Алиса се огледа изненадана, за да види новия неприятел. Сега това беше Белия Конник. Той дойде при Алиса и падна от коня си също като Черния Конник. После се изправи и двамата се оглеждаха известно време мълчаливо. Алиса поглеждаше учудено ту единия, ту другия.
— Тя е моя пленница, знаеш — каза най-сетне Черния Конник.
— Да, но после дойдох аз и я освободих — отговори Белия Конник.
— Добре, тогава трябва да се бием за нея — каза Черния Конник, взе шлема, който висеше на седлото му и имаше форма на конска глава, и го сложи на главата си.
— Разбира се, ти ще спазваш правилата на боя — каза Белия Конник, като слагаше своя шлем.
— Аз ги спазвам винаги — отговори Черния Конник. И те започнаха да се удрят с такова ожесточение, че Алиса избяга зад едно дърво от страх да не я ударят.
„Чудно ми е какви ли са тия правила на боя — си казваше тя, като наблюдаваше битката, надничайки плахо от скривалището си. — Едно от правилата изглежда че е такова: когато единият Конник удари другия, сваля го от коня. А ако не го свали, другият сам пада. Друго правило е, че те държат копията си под мишници, като палячовци. И какъв шум вдигат, като падат! Също като че ли се търкалят маши и ръжени на тенекията пред камината. И колко са спокойни конете! Конниците падат и се качват отгоре им като на маси!“