Друго правило на боя, което Алиса не можа да забележи, се състоеше в това, че Конниците падаха винаги на главите си. И битката свърши, когато двамата паднаха един до друг. После те се изправиха, ръкуваха се, Черния Конник яхна коня си и изчезна в галоп.
— Славна победа, нали? — каза Белия Конник все още запъхтян.
— Не знам — отвърна колебливо Алиса. — Аз не искам да съм ничия пленница. Искам да стана Царица.
— Ще станеш, щом преминеш следващото поточе — каза Белия Конник. — Аз ще те изпратя през гората до полето, а после, знаеш, трябва да се върна: това е краят на моя ход.
— Много благодаря — каза Алиса. — Да ви помогна ли да си свалите шлема?
Очевидно тази задача беше свръх силите й. Но накрая Алиса успя да го издърпа от шлема му.
— Сега се диша по-свободно — каза Конника, като оправи с две ръце разчорлените си коси и обърна миловидното си лице и големите си кротки очи към Алиса. Тя си помисли, че никога през живота си не е виждала такъв странен воин.
Той беше облечен в тенекиена ризница, не по мярка, а през рамо беше окачил една дървена кутия с необикновена форма, чийто капак висеше. Алиса я огледа любопитно.
— Виждам, възхищаваш се от кутийката ми — каза дружелюбно Конника. — Тя е мое собствено изобретение, да си прибирам в нея дрехи и сандвичи. Виждаш ли, аз я нося обърната наопаки, за да не влиза в нея дъжд.
— Но нещата могат да изпадат — забеляза мило Алиса. — Не виждате ли, че капакът се е отворил?
— Не, не бях видял — каза Конника и сянка от досада премина по лицето му. — Значи всички неща са изпадали. И няма смисъл да нося кутията празна.
Като каза това, той я развърза и тъкмо щеше да я захвърли в храстите, когато внезапна мисъл сякаш проблесна в главата му и той закачи кутията грижливо на едно дърво.
— Можеш ли да се сетиш защо я закачих тука? — попита той.
Алиса поклати глава.
— Надявам се, че може да се завъдят в нея пчели. Тогава ще си събирам мед.
— Но вие имате нещо като кошер, закачен на седлото — каза Алиса.
— Да, това е много хубав кошер — отвърна Конника недоволно. — От най-добрия вид. Само че нито една пчела не се е приближила до него. Другото нещо пък, което е закачено, е капан. Предполагам, че мишките пъдят пчелите или пчелите пъдят мишките, не знам кое от двете.
— Тъкмо се чудех защо ви е този капан. Не е много за вярване, че на гърба на коня ще се завъди някоя мишка.
— Не е много за вярване може би — каза Конника. — Но ако би се завъдила, не искам да ми тича наоколо.
— Виждаш ли — продължи той след кратко мълчание. — Човек трябва да предвижда всичко. Затова конят ми има толкова шипове на глезените си.
— За какво са пък те? — запита любопитно Алиса.
— За да го пазят от ухапване на акули — отговори Конника. — Това е мое собствено изобретение. А сега помогни ми. Аз ще дойде с тебе до края на гората… За какво ли е тази чиния?
— Да се слага в нея сладкиш — каза Алиса.
— Ще направим добре да я вземем с нас — рече Конника. — Тя ще ни потрябва, ако намерим по пътя някой сладкиш. Помогни ми да я сложа в тази торба.
Това трая доста дълго, въпреки че Алиса държеше торбата широко отворена, защото Белия Конник се показа много несръчен, като слагаше в нея чинията. Първите два-три пъти той сам падна в торбата.
— Много е тясна, знаеш — каза той, когато най-после напъха чинията. — Пък и в нея има много свещници.
Конника закачи торбата на седлото, което беше отрупано с китки моркови, маши, лопати, ръжени и много други неща.
— Надявам се, че косите ти са здраво закрепени за главата — продължи той, когато се приготвиха да тръгнат.
— Като на всички хора — отвърна усмихнато Алиса.
— Съвсем недостатъчно! — каза загрижено Конника. Знаеш, вятърът по тия места е много силен. Силен е като супа.
— Изнамерил ли сте начин да запазвате косите от отвяване? — запита Алиса.
— Още не съм — каза Конника. — Но имам начин да ги предпазвам от падане.
— Много искам да го чуя.
— Първо вземаш една пръчка — каза Конника. — После я слагаш изправена на главата си и завързваш косите си около нея, като дръвче. Причината, поради която косите падат, е, че висят надолу: нещата никога не падат нагоре, знаеш. Разбра, нали? Това е мое собствено изобретение. Можеш да го изпробваш, ако искаш.
„Надали е много удобно“ — помисли Алиса. Няколко минути тя вървеше мълчаливо, учудена от изобретението. От време на време се спираше, за да помага на нещастния Конник, който решително не беше добър ездач.
Когато конят спираше (а това се случваше много често), той падаше напред. А щом конят тръгнеше (той тръгваше доста внезапно), Конника падаше назад. Иначе той яздеше доста добре, само че имаше навик от време на време да пада настрани. И тъй като падаше обикновено към страната, където вървеше Алиса, тя скоро разбра, че най-умното е да не върви твърде близо до коня.
— Струва ми се, че нямате голяма практика в язденето — се осмели да забележи тя, като му помагаше да се вдигне от петото падане.
— Какво те накара да кажеш това? — запита той, като се вкопчи с едната ръка в задната част на седлото и се хвана за косата на Алиса с другата, за да не падне на обратната страна.
— Защото хората, които имат повече практика в язденето, не падат толкова често — каза тя.
— Аз имам много голяма практика — каза Конника съвсем сериозно. — Извънредно голяма практика!
— Вярно ли? — каза Алиса. Тя не намери нищо друго да отговори, но каза това колкото се можеше по-искрено. След това те повървяха известно време мълчаливо. Конника беше затворил очи и си мърмореше нещо, а Алиса очакваше тревожно следващото му падане.
— Великото ездаческо изкуство — започна внезапно Конника с висок глас, като ръкомахаше с дясната си ръка — се състои в това да умееш да пазиш… — Тука изречението свърши толкова внезапно, колкото внезапно беше почнало, тъй като Конника падна тежко на главата си тъкмо на пътеката пред Алиса. Този път тя се уплаши не на шега и каза загрижено, като го вдигаше:
— Надявам се, че не сте си счупил някоя кост?
— Нито една, за която заслужава да се говори — отвърна Конника, сякаш за него беше без значение, ако си счупи две-три по-малки — …Великото ездаческо изкуство, както казах, се състои в това да умееш да пазиш равновесие. Така, знаеш…
Той пусна юздите и разпери ръце, за да обясни на Алиса какво иска да каже. В същия миг падна на гърба си точно под краката на коня.
— Извънредно голяма практика — продължи да повтаря той през цялото време, докато Алиса се мъчеше да го изправи на крака. — Извънредно голяма практика!
— Това е вече съвсем смешно! — извика Алиса, защото този път изгуби търпение. — На вас ви трябва дървен кон на колелца. Това ви трябва!
— По-гладко ли вози той? — запита Конника с голям интерес, като прегърна шията на коня, за да се предпази от ново падане.
— Много по-гладко от жив кон — отговори Алиса и изхълца от смях, макар че се помъчи с всички сили да го спре.
— Ще си купя един — каза си замислено Конника. — Един или два. Няколко.
Настъпи кратко мълчание. После Конника продължи:
— Много ме бива да измислям разни неща. Ти например сигурно забеляза, като ме вдигаше последния път, че бях много дълбоко замислен.
— Да, бяхте доста тъжен — отвърна Алиса.
— А знаеш ли защо? Тъкмо тогава измислях нов начин за прескачане през стобор. Искаш ли да ти го кажа?
— Много искам — отвърна учтиво Алиса.
— Ще ти обясня как ми дойде на ума — каза Конника. — Виждаш ли, аз си казах: единствената мъчнотия тука е с краката, защото главата е висока, колкото трябва. И така, поставям най-напред главата си на стобора. Тогава главата е на нужната височина. После заставам на главата си. Тогава и краката са на нужната височина. После естествено преминавам от другата страна, знаеш.