Хъркането ставаше все по-ясно и звучеше повече като песен. Най-после Алиса успя да различи думите и се заслуша внимателно, така че не можа да разбере кога двете големи глави изчезнаха от скута й.
Тя стоеше пред една врата във форма на арка, над която бяха написани думите: „Царица Алиса“ с големи букви, а от двете страни на арката имаше два звънеца. На единия беше написано „Звънец за посетители“, а на другия — „Звънец за прислугата“.
„Ще почакам, докато свърши песента — помисли Алиса, — а после ще звънна на… на кой звънец трябва да звънна? — продължи тя твърде озадачена от надписите. — Аз не съм посетител, нито прислуга. Тука трябва да има един звънец, на който да пише «За Царицата», знаеш…“
В този миг вратата се открехна и едно същество с голяма човка подаде за миг глава и каза:
— Входът е забранен до по-идущата седмица! — После тръшна силно вратата.
Напразно звънеше и чукаше Алиса. Най-после един много стар Жабок, който седеше под едно дърво, стана и затътри крака към нея. Той беше облечен в светложълти дрехи и носеше огромни обуща.
— Какво има пък сега? — каза Жабока с дебел, прегракнал глас.
Алиса се обърна, готова да се скара на когото и да било.
— Къде е прислужникът, чиято работа е да отваря вратата? — започна тя ядосано.
— Коя врата? — запита Жабока. Алиса усети как се засилва ядът й от проточения му говор.
— Тази врата, разбира се! — викна тя.
Жабока погледна вратата с големите си тъпи очи, приближи се до нея и я поглади с пръст, сякаш искаше да провери дали боята пуща. След това погледна Алиса:
— Да отговаря вратата ли? — каза той. — Какво си я питала?
Той говореше толкова дрезгаво, че Алиса едва го разбираше.
— Не знам какво искате да кажете — отвърна тя.
— Аз говоря, струва ми се, човешки! — продължи Жабока. — Или си глуха? Какво си я питала?
— Нищо — отвърна нетърпеливо Алиса. — Чуках на нея.
— Не е трябвало, не е трябвало — промърмори Жабока. — Ядосваш я, знаеш. — После той ритна вратата с голямата си обувка. — Остави я на мира — избъбри той, като се упъти обратно към дървото — и тя също ще те остави на мира.
В този миг вратата се отвори бързо и се чу един тънък глас, който пееше:
И стотици гласове запяха в хор:
След това се зачу неясен шум от чукане на чаши и Алиса си помисли „Двайсет пъти по три прави шейсет. Дали ги брои някой?“
Настъпи мълчание и същият тънък гласец запя друг куплет:
— Огледални чеда, приближете до мен! Чест е тук да ме видите, да ме чуете, мисля и високо отличие на вечеря тоз ден да сте с двете Царици и с Царица Алиса.
И хорът запя пак:
— Шейсет пъти по шест! — повтори отчаяна Алиса. — О, това няма да позволя в никакъв случай! По-добре да вляза веднага — продължи тя и влезе.
Когато се появи, настъпи мъртво мълчание. Алиса погледна тревожно голямата маса в залата и забеляза, че около нея седяха петдесетина различни същества: някои бяха животни, други — птици, а между тях имаше дори няколко цветя.
„Радвам се, че са дошли, без да чакат да ги поканя — помисли тя. — Никога нямаше да се сетя кои от тях трябва да поканя.“
На почетното място на масата имаше три кресла. Две от тях бяха заети от Черната и от Бялата Царица, а креслото помежду им беше празно. Алиса седна на него, като се чувствуваше доста неудобно сред мълчанието, и зачака някой да заговори. Най-после Черната Царица започна:
— Ти пропусна супата и рибата. Донесете бута!
И слугите поднесоха един овнешки бут пред Алиса, която се чудеше какво да прави с него, понеже никога не беше рязала бут.
— Ти като че ли си малко стеснена. Чакай да те запозная с този овнешки бут — каза Черната Царица. — Алиса — Бут. Бут — Алиса.
Бутът се изправи в чинията и се поклони леко на Алиса, а тя му върна поклона, като не знаеше дали да се уплаши или да се засмее.
— Да ви отрежа ли едно парче? — каза тя, като вдигна ножа и вилицата и погледна едната, после другата Царица.
— Разбира се, че не! — отвърна решително Черната Царица. — Не е възпитано да режеш някого, на когото си била представена. Вдигнете бута — И слугите отнесоха бута и донесоха на негово място голям сладкиш със сливи.
— Моля ви се, не ме запознавайте с този сладкиш — каза бързо Алиса, — иначе изобщо няма да мога да вечерям. Да ви дам ли малко сладкиш?
Но Черната Царица погледна намръщено и изръмжа:
— Сладкиш — Алиса. Алиса — Сладкиш. Изнесете сладкиша.
И слугите го изнесоха толкова бързо, че Алиса дори не можа да отговори на поклона му.
Все пак тя не разбираше защо Черната Царица има единствена право да заповядва тука. И за да опита, тя извика:
— Слуга, донеси обратно сладкиша!
Веднага сладкишът беше върнат обратно, сякаш по чудо. Той беше толкова голям, че Алиса се почувствува малко смутена пред него, също както пред бута. Все пак тя се насили да надвие смущението си, отряза едно парче и го подаде на Черната Царица.
— Какво безсрамие! — каза Сладкиша. — Искам да знам дали ще ти бъде приятно, ако някой отреже парче от теб, животно такова!
Сладкиша говореше с дебел, мазен глас и Алиса не можа нищо да отвърне. Тя само седеше и го гледаше зяпнала.
— Кажи нещо! — рече Черната Царица. — Смешно е да оставяш само Сладкиша да говори.
— Знаете ли, днес чух толкова много стихотворения — започна Алиса малко уплашена, като видя, че щом отвори уста, настъпи мъртва тишина и всички очи се впериха в нея. — И най-интересното беше, мисля, че във всяко стихотворение се разказваше, така или иначе, за риби. Знаете ли защо тука, във вашия свят, всички толкова обичат риби?
Тя каза това на Черната Царица, но отговорът беше доста далеч от нейния въпрос.
— Колкото се отнася до риби — каза тя бавно и тържествено, като сложи уста до ухото на Алиса, — нейно Бяло величество знае една хубава гатанка в стихове, пак за риби. Да я каже ли?
— Нейно Черно величество е много любезна, че си спомни това — пошепна Бялата Царица на другото ухо на Алиса, с глас, който приличаше на гугукане на гълъб. — Ще бъде такава наслада! Да я кажа ли?
— Да, моля — отвърна много учтиво Алиса. Бялата Царица се засмя от удоволствие и потупа Алиса по бузата. После започна: