— Обичам ги, когато могат да говорят — отвърна Алиса. — Но там, откъдето ида аз, никое насекомо не знае да говори.
— Кои насекоми обичаш най-много в страната, от която идеш? — запита Комара.
— Изобщо аз не обичам много насекоми — поясни Алиса, — защото много ме е страх от тях, поне от по-големите. Но мога да ти кажа имената на някои от нашите насекоми.
— Без съмнение те знаят имената си, нали? — забеляза небрежно Комара.
— Никога не съм чувала, че ги знаят.
— Тогава каква полза да имат имена — каза Комара, — щом не ги знаят?
— Няма полза за тях — каза Алиса. — Но е полезно за хората, за да могат да ги именуват. Иначе защо изобщо нещата щяха да имат имена?
— Това не мога да кажа — отговори Комара. — Хей там, в онази гора, нещата нямат имена… Но както и да е. Започвай със списъка на вашите насекоми. Да не губим време.
— Най-напред имаме… Водно конче — започна Алиса, като броеше имената на пръстите си.
— Добре — каза Комара. — На половината път до оня храст можеш да видиш една Люлка конче. То е направено цялото от дърво и се движи, като се люлее от клонче на клонче.
— С какво се храни? — запита любопитно Алиса.
— Със сок и трици — отвърна Комара. — Карай по-нататък.
Алиса погледна с интерес Люлката конче и реши, че то е било много наскоро пребоядисано — толкова лъскаво и мокро изглеждаше. После продължи:
— Сетне… Калинка-малинка…
— Погледни на клона над главата си — каза Комара. — Там ще видиш една Сладинка-малинка. Тялото й е направено от пита, крилата й са от чимширени листа, а главата й е една малина, натопена в сироп.
— А тя с какво се храни? — запита Алиса, както преди малко.
— С кашица от мляко и кълцан щрудел — отговори Комара. — Тя си прави гнездото в кутии за подаръци.
— После идва Хлебарката — продължи Алиса, след като разгледа внимателно насекомото със сиропената глава и си помисли, че ще е доста опасно за него, ако децата получат на Коледа някоя кутия, в която се е скрило.
— Погледни до крака си — каза Комара (Алиса си дръпна крака малко уплашена) — и ще видиш една Масло-с-хлебарка. Крилата й са от тънки филии хляб с масло, тялото й е от хлебна кора, а главата й е бучка захар.
— С какво се храни пък тя?
— Със слаб чай и каймак в него.
Сега Алиса се натъкна на нова мъчнотия.
— Да предположим, че не може да намери такива неща? — забеляза тя. — Какво ще стане тогава?
— Тогава ще умре, разбира се.
— Но това трябва да се случва много често — каза замислено Алиса.
— Постоянно се случва — отвърна Комара.
След този отговор Алиса помълча, потънала в размисъл. През това време Комара се забавляваше, като летеше и бръмчеше около главата й. Най-после той кацна пак на клончето и каза:
— Предполагам, че ти не искаш да си загубиш името?
— Разбира се, не! — отвърна Алиса малко обезпокоена. — Защо?
— Все пак не знам — продължи небрежно Комара. — Помисли си само колко удобно би било да се върнеш в къщи без името си. Например, ако учителката иска да те изпита, ще ти каже: „Ела тук…“ и после ще трябва да се откаже да те изпита, защото няма да знае какво име да извика. И, разбира се, тогава ти няма нужда да учиш уроците, знаеш…
— Това не може никога да се случи, сигурна съм — каза Алиса. — Учителката няма да се откаже да ме изпитва само за това. Ако не може да си спомни името, тя ще ми каже: „Ей, ти там!“, както казват непознатите хора.
— Аа! Ако ти каже: „Ей, ти там!“ и нищо повече — забеляза Комара, — можеш да й кажеш, че си оставила уроците си ей там. Това е игрословица. Бих искал ти да я беше измислила.
— Защо би искал да съм я измислила аз? — запита Алиса. — Това е много несполучлива игрословица.
Комара въздъхна дълбоко и две големи сълзи се търкулнаха по бузите му.
— Не трябва да съчиняваш игрословици — каза Алиса, — щом това те прави толкова нещастен.
Сега се зачу още една от онези малки, тъжни въздишки и този път изглежда бедният Комар се превърна съм във въздишка, защото когато Алиса погледна нагоре, на клончето вече нямаше никого и тя усети, че потръпва от студ, тъй като беше седяла много дълго на едно място. Затова стана и тръгна.
Скоро Алиса стигна до едно открито поле, на края на което се тъмнееше гора. Тя изглеждаше много по-тъмна от по-раншната и Алиса усети малко смущение, задето трябва да мине през нея. Но като по-размисли, тя се реши да влезе в гората. „Защото, разбира се, аз няма сега да се върна назад“, а това беше единственият път за Осмия квадрат.
„Тази трябва да е гората — си каза тя замислено, — където нещата нямат имена. Чудно ми е какво ли ще стане с моето име, когато вляза в нея? Никак не ми се ще да си го загубя, защото тогава ще ми дадат някое друго, а то сигурно ще бъде грозно.“
„Но смешното тогава ще бъде, като се опитам да намеря този, който е взел старото ми име. Също като в обявленията, знаеш, когато някой си загуби кучето: отговаря на името Цезар и има каишка на врата… Представи си само, да викаш на всяко нещо, което срещнеш: «Алиса!», докато някой отговори. Само че, ако е умен, няма да отговори!“
Така тя вървеше нехайно по пътя, докато стигна в гората. Там беше прохладно и сенчесто.
„Е, че какво, много приятно е все пак — казваше си Алиса, като крачеше между дърветата, — след като ти е било толкова горещо, да се намериш в… в… в какво? — продължи тя крайно учудена, че не може да се сети за думата. — Искам да кажа, да вървиш под… под… тези! — И тя сложи ръка на стеблото на едно дърво. — Как се казва това? Просто не знам. Вярвам, че няма име. Положително няма!“
Тя помълча известно време замислена После започна изведнъж:
„Значи все пак това се случи! И сега коя съм аз? Искам да си спомня… ако мога. Решила съм да си спомня!“
Но решителността никак не й помогна. Всичко, което можа да каже след дълго мислене, беше:
— Л… Знам, че почваше с „Л“!
Тъкмо в този миг се появи едно скитащо Сърне. То погледна Алиса с големите си кротки очи, но не изглеждаше никак уплашено.
— Ела тука, ела де! — каза Алиса, като протегна ръка и се опита да го помилва. Но Сърнето само отскочи малко назад, спря се и я загледа пак.
— Как се казваш? — каза най-после Сърнето. Какъв мек, сладък глас имаше то!
„Ах, да знаех само!“ — помисли си бедната Алиса и отговори тъжно:
— Засега никак.
— Помисли пак — каза Сърнето. — Това не е достатъчно.
Алиса помисли пак, но нищо не й дойде на ума.
— Моля ти се, кажи ми как се казваш ти — помоли тя срамежливо. — Струва ми се, че това ще ми помогне малко.
— Ще ти кажа като отидем по-нататък — отвърна Сърнето. — Тука не мога да си спомня.
И така те продължиха заедно през гората. Алиса прегърна нежно с две ръце шията на Сърнето. Най-после стигнаха до едно друго широко поле. Тука Сърнето подскочи и се отскубна от прегръдката на Алиса.
— Аз съм Сърне! — извика то радостно. — А ти, миличка, ти си човешко дете!
Внезапна уплаха премина през хубавите му кадифени очи и веднага след това то избяга с всички сили.
Алиса остана да гледа след него, готова да заплаче от жал, че изгуби така внезапно милото си малко спътниче.
„Но сега си зная поне името — каза тя. — Това е доста утешително. Алиса… Алиса… Няма да го забравя никога вече… А сега въпросът е коя от тези две стрелки трябва да следвам?“
На този въпрос не беше много трудно да се отговори, понеже през гората имаше само един път и двете стрелки сочеха него.
„Ще реша — си каза Алиса, — когато пътят се разклони и двете стрелки започнат да сочат различни пътища.“
Но това изглежда нямаше да се случи. Алиса вървеше все по-нататък, измина доста път, но винаги, когато пътят се разклоняваше, двете стрелки сочеха един и същ път. Разликата беше само, че на едната стрелка пишеше „Към къщата на Туидълдум“, а на другата — „За къщата на Туидълди“.