— Повече ми харесва Моржа — каза Алиса, — защото поне малко му е било мъчно за горките миди.
— Но той е изял повече от Зидаря — каза Туидълди. — Виждаш ли, той си държал кърпичката пред лицето, за да не може Зидаря да брои колко миди изяжда, напротив!
— Това е подло! — възмути се Алиса. — Тогава предпочитам Зидаря, щом е изял по-малко миди от Моржа.
— Но той е ял, колкото е могъл! — отвърна Туидълдум.
Въпросът беше труден. След малко мълчание Алиса започна:
— Е, добре, тогава и двамата са отвратителни…
Тук тя спря разтревожена, понеже чу наблизо в гората шум, който й се стори като пухтене на голям локомотив. Но тя се уплаши не на шега, когато шумът започна да прилича повече на рева на див звяр.
— Има ли по тия места лъвове и тигри? — запита тя смутено.
— Това ли? Няма нищо. Черният Цар хърка — каза Туидълди.
— Ела да го видиш! — извикаха братята, всеки хвана Алиса за едната ръка и я доведоха до мястото, където спеше Царя.
— Нали е много приятен за гледане? — запита Туидълдум.
Алиса не можеше да твърди сериозно това. Царя беше с островърха нощна шапка с пискюл на края, лежеше свит като мръсна купчинка и хъркаше силно.
— Нагласил се е нарочно, за да хърка колкото може по-силно — забеляза Туидълдум.
— Само да не се простуди, както е легнал на влажната трева — каза Алиса, която беше разумно момиченце.
— Сега той сънува — каза Туидълди. — И какво мислиш, че сънува?
— Никой не може да отгатне това? — заяви Алиса.
— Как! Ами че тебе сънува! — се провикна Туидълди, като плесна тържествуващо с ръце. — И ако престане да те сънува, къде мислиш, че ще отидеш?
— Където съм си и сега! — отвърна Алиса.
— Не, не! — каза презрително Туидълди. — Ти няма да си никъде! Какво! Ти си само един предмет в съня му.
— И ако Царя се събуди — прибави Туидълдум, — ти ще изчезнеш с пуф като пламък на свещ.
— Няма! — извика възмутено Алиса. — Освен това, ако аз съм само един предмет в съня му, я кажете пък вие какво сте тогава?
— Същото — каза Туидълдум.
— Същото, същото! — извика Туидълди.
Той изкряска толкова силно, че Алиса каза:
— Шшт! По-тихо, че ще го събудите!
— Какъв смисъл има да говориш ти за неговото събуждане? — отвърна Туидълдум, — щом като си само предмет в неговия сън. Ти много добре знаеш, че не си истинска.
— Истинска съм! — каза Алиса и започна да плаче.
— Няма да станеш нито капка по-истинска, като плачеш — забеляза Туидълди. — Пък изобщо няма за какво да се плаче.
— Ако не бях истинска — каза Алиса, като се усмихна през сълзи, тъй като всичко това й се стори много смешно, — нямаше да мога да плача.
— Ти пък да не мислиш, че това са истински сълзи? — прекъсна я презрително Туидълдум.
„Знам, те приказват глупости — помисли Алиса — и безсмислено е да плача за това“.
И така, тя избърса сълзите си и продължи, като се мъчеше да бъде весела:
— Във всеки случай най-добре ще бъде да изляза от гората, защото става наистина много тъмно. Мислите ли, че ще вали?
Туидълдум разтвори един голям чадър над себе си и над брат си и погледна нагоре в него.
— Не вярвам да вали — каза той. — Поне тука, отдолу — не!
— Но може да завали отвън! — каза Алиса.
— Може, ако му се иска — отвърна Туидълди. — Ние не възразяваме. Напротив!
„Егоисти такива!“ — помисли Алиса и тъкмо щеше да каже „лека нощ“ и да ги остави, когато Туидълдум изскочи изпод чадъра и я грабна за ръката.
— Виждаш ли това? — каза той, задъхан от гняв. Очите му изпъкнаха и пожълтяха. Той сочеше с разтреперан пръст някакъв малък бял предмет под дървото.
— Това е просто едно кречетало — каза Алиса, след като разгледа внимателно малкия предмет. — Едно старо, развалено кречетало.
— Знаех си, че е то! — изкрещя Туидълдум, като започна лудо да блъска с крака и да си скубе косите. — Развалено е, разбира се!
В този момент той погледна Туидълди, който веднага седна на земята и се опита да се скрие под чадъра.
Алиса сложи ръка на рамото на Туидълдум и каза кротко:
— Не бива да се ядосваш чак толкова за едно старо кречетало.
— Но то не е старо! — изкрещя Туидълдум още по-яростно. — То е ново, ти казвам аз! Купих го вчера! Хубавото ми ново кречетало! — Тъкмо тогава гласът му се издигна до най-пронизителен писък.
През това време Туидълди се мъчеше с всички сили да затвори чадъра, в който сам се беше намъкнал, и това представляваше такава необикновена гледка, че отвлече вниманието на Алиса от разгневения му брат. Но Туидълди не успя и накрая се търкулна, увит в чадъра, от който се подаваше само главата му. Той лежеше на земята, като отваряше и затваряше устата и големите си очи.
„Прилича на същинска риба“ — помисли Алиса.
— Разбира се, ти си съгласен да се бием? — запита Туидълдум с по-спокоен глас.
— Какво ще правя — отговори намръщено другият и се измъкна от чадъра. — Само че, знаеш, тя трябва да ни помогне да се облечем.
И двамата братя изтичаха в гората, уловени за ръка. След малко те се върнаха, натоварени с разни неща, като: възглавници, одеяла, железни поставки за пред огнище, покривки за маса, похлупаци за тенджери и кофи за въглища.
— Надявам се, че умееш да забождаш карфици и безопасни игли и да връзваш канапи — забеляза Туидълдум. — Всички тия неща трябва да влязат по някакъв начин в работа.
Алиса разправяше по-късно, че никога не била виждала да се вдига толкова шум за нищо: как двамата се въртяха насам-натам, накачиха по себе си какви ли не неща и й отваряха голяма работа да връзва канапи и да закопчава копчета и игли.