— И тия са толкова досадни, колкото „Пражки държавен вестник”!
От този момент нататък започна да го измъчва страхотна невроза. А когато съставяше отчета си в края на тримесечието и в графата „брой на обвиняемите” написа нула, в графата „брой на подадените жалби” — пак нула и в графата „брой на осъдените” — още една нула, той плесна с ръце и се обеси.
Неврозата се ширеше все повече. Тя беше породена от скука и безделие. Зданието на областния наказателен съд опустя и входът му се покри с паяжина. Изведнъж започнаха да стават страшни неща. Всички сътрудници на рубриката „Из съдебните зали” в ежедневниците бяха уволнени. Тогава те единодушно решиха да прибягнат към взаимопомощ. Основаха дружество за подпомагане семействата на затворниците и започнаха да събират обществени средства за тази цел. Уставът на дружеството гласеше, че семейството на един затворник ще получава неговата заплата в двоен размер по време на целия срок на излежаване на присъдата му. Читателите на рубриката „Из съдебните зали” пък основаха още едно дружество за парични пожертвования, за да помогнат също на издателствата на вестници, така че сега можеше да бъде съобщено, че на семействата на затворниците ще се изплаща заплатата не в двоен, а в десеторен размер. Но и това не сломи упоритата организация на престъпниците. Най-голямата беда сполетя „Народна политика”. Този вестник, както е известно, не публикуваше нищо друго освен информация за престъпления и сега трябваше да излиза без никакъв текст, целият беше изпълнен само с реклами. Когато стана ясно, че по този начин средствата му намаляват, издателството се реши на знаменателен хуманитарен акт и обяви, че ако бъде извършено престъпление и причинителят му бъде осъден, то ще заплати на неговото нещастно и невинно семейство сумата сто хиляди крони. Но и това не помогна.
Най-сетне на един прокурор му хрумна идея, чрез която според него щеше да се намери изход от тази окаяна ситуация. Той изиска от архиепископията списък на всички свещеници и нареди да се обискират по азбучен ред домовете им и да се извърши стриктна проверка на техните документи и счетоводни книжа. И зачака резултата. Но резултатът беше направо поразителен: дори свещениците вече не крадяха!
Защитниците по наказателните дела нямаше какво да правят. Нямаха клиенти. Все пак искаха да се погрижат поне за бъдещето. Добре разбираха, че вестниците ще се нахвърлят като лешояди върху всеки случай на престъпление и че той ще представлява великолепна реклама. Затова най-известните и най-скъпо платени адвокати заявиха, че отсега нататък ще се явяват в защита на всеки клиент безплатно. А по-младите, които тепърва трябваше да си създават репутация, обещаваха чрез вестниците парично обезщетение на онези, които ги наемат за защитници. Но тези млади защитници не бяха богати, вследствие на което предлаганите от тях суми не бяха високи, пък и организацията на престъпниците беше много упорита, така че и този опит се провали напълно.
В дирекцията на полицията цареше отчаяние. Всички служители там си клатеха краката. Тогава полицейският началник, който беше и кралски съветник, издаде заповед полицаите да залавят мухите в канцелариите, за да не губят форма. Но господин кралският съветник се грижеше и по други начини да се справи с положението. Вестниците съобщиха например, че е имал много важна среща с водачите на студентите от немската общност. На следващия ден те трябваше да излязат на демонстрация.
„Е, все ще можем да арестуваме неколцина от народните социалисти — смятаха някои — и така ще решим проблема”.
Но демонстрацията мина без много шум и никой не й обърна внимание. Всичко се проваляше. В дирекцията на полицията отчаянието растеше. Ако трябва да си кажем истината, за това имаше и друга причина. Там бяха решени да дадат под съд дори полицаи, които биха престъпили закона, ако евентуално проявят излишна строгост, отнасяйки се жестоко към гражданите или удряйки без причина хората. В дирекцията на полицията на града, за който пишем, беше добре известно, че в не толкова далечното минало такива случаи ставаха най-малко по сто на ден! Но сега и тези очаквания не се сбъднаха и в господин кралския съветник започна да се надига подозрението, че полицейският личен състав също принадлежи към организацията на престъпниците.
После му хрумна една спасителна идея. Ще обвини полицаите, че са се съюзили с престъпниците! Добре, но нямаше доказателства. Единственото обвинение, което можеше да повдигне срещу тях, беше, че преди са вършели престъпления, а сега вече не вършат такива. Но при такова деяние не можеше да се възбуди съдебно преследване.