— Машаллах! Какви ги приказваш? Нямам нищо общо с никакъв керван, а най-малкото пък с този, който ме подреди така.
— Но ние те намерихме в безсъзнание до другите пясъчни могили и беше близко до ума да предположим, че си бил заедно с тези мъртъвци.
— С кои мъртъвци? Не те разбирам. Нима мъжете, които ме пребиха, са мъртви? Да не би пък вие да…?
Беше ясно, че този човек нямаше никаква представа за разразилия се страшен самум, чиято жертва бе станал керванът. Или пък само се преструваше?
Трябваше да се уверя дали казва истината.
— Я ми кажи как се срещна с тези хора!
— С удоволствие. Моят брат ме изпрати да отида до Джарабуб по една работа, за която ще си поговоря с теб малко по-късно. Навярно ти е позната онази прочута местност с толкова оазиси, а?
— Да, знам я — кимнах аз.
— Цялата работа доста се проточи. Когато най-сетне получих желаните сведения, разбрах, че не бива да се връщам у дома по обичайния път на керваните, защото така изобщо нямаше да постигна целта на моето пътуване. Налагаше се да тръгна по прекия път през пустинята, за да не закъснея. Впрочем сега се сещам — полунощ вече мина, значи днес сме йом ал джума [19], нали?
— Лъжеш се. Днес е вече йом ал сабт [20].
— Аллах карим! Значи цял ден съм бил… съм бил…
— Да, цял ден беше в безсъзнание.
Това разкритие го накара да онемее за няколко секунди. После обаче той скочи на крака и извика:
— Йа латиф — мили Боже! И тази вечер ще е джама, съвещанието на старейшините, което ще решава бъдещето на цялото ни племе! Трябва да тръгна на път… незабавно трябва да тръгна.
Той наистина се накани бързо да се отдалечи, но аз своевременно го хванах за хаика и въпреки съпротивата му го дръпнах да седне на пясъка.
— Уакиф — стой! Закъде си се разбързал толкова?
Личеше си, че младият човек се намира в страшно възбудено състояние, защото измина доста време преди да може да отговори.
— Извинявай! Изобщо не помислих, че без вашата помощ съм напълно безсилен, но те моля в името на всичко, което ти е свято, веднага да дадеш заповед за тръгване, иначе ще пристигнем твърде късно.
— Защо? — попитах най-спокойно. — Ако тръгнем утре сутринта, ще стигнем съвсем навреме.
— Лъжеш се — припряно ми възрази той. — Или може би знаеш къде точно се намира лагерът на бени салахите?
— Не, не знам. За пръв път идвам по тези земи.
— Ето, виждаш ли! А на мен тук всичко ми е добре познато, защото тук е моята родина и ти казвам, че само ако незабавно тръгнем на път, ще пристигнем навреме, за да предотвратим голямо нещастие.
— Ти забравяш, че ние изобщо не знаем за какво става дума и следователно няма как да вземем решение.
— Тамам — прав си! Извинявай, твърде съм развълнуван.
— Най-добре ще е да ми отговориш накратко на въпросите. Какво се случи, след като тръгна от Джарабуб?
— Сихди, няма да намериш друг човек, който да познава пустинята толкова добре като мен. Поне никой друг няма да поеме риска сам да я прекоси. Разполагах с превъзходна хаджина и дотогава не бях имал никакво по-особено преживяване. И ето че тъкмо когато се бе вече почти смрачило, насред пустинята се натъкнах на един керван, който се беше разположил на бивак.
— Кога стана това?
— Завчера вечерта.
— Продължавай!
— Можеш да си представиш учудването ми, но също и смайването на керванджиите. Попитаха ме откъде идвам и накъде съм тръгнал. Отговорих им самата истина, ала те не ми повярваха. Очевидно ме взеха за член на някой джум [21], дошъл, за да ги шпионира или пък самите те бяха разбойници. Когато слязох от седлото, те внезапно се нахвърлиха върху мен и ме повалиха с приклади на земята.
— Значи не знаеш, какви стоки е пренасял този керван?
— Не. Нямах време дори да ги попитам. Но навярно вие знаете, а?
Не смятах, че ще е особено разумно веднага да му кажа всичко и затова отвърнах уклончиво:
— А ти не знаеш ли, че целият керван е затрупан с пясък?
— Машаллах! Какво говориш? Затрупан? Истината ли казваш?
— Не те лъжа. Аллах наказа тези мъже за престъплението, което са извършили спрямо теб. През нощта се изви самум и всички до един преминаха по моста на смъртта.
Известно време бени салахът не проговори нито дума. Онова, което чу, го порази. Едва след някоя и друга минута той попита, като заекваше.
— Но… щом всичките… са мъртви… как така само… само аз съм…?
— Мястото, където са те повалили, е по-нависоко от самия бивак на тези хора. В резултат на това пясъкът, който те покриваше, не беше нито толкова дебел, нито толкова сбит, тъй че си се спасил от задушаване.