Натаниел Хоторн
Амбициозният гост
Една септемврийска вечер семейството се бе събрало около огнището, където бяха струпали много съчки — плавей от планински потоци, сухи борови шишарки и трески от огромни дървета, срутили се в пропастта. Огънят пращеше нагоре към комина и осветяваше стаята с ярките си пламъци. Лицата на майката и бащата излъчваха тиха радост. Децата се смееха. Най-голямата дъщеря бе олицетворение на Седемнадесетгодишното щастие, а старата й баба, свила се на най-топлото местенце с плетка в ръце, олицетворение на Щастието на старини. Те бяха открили разковничето на душевното спокойствие в най-пустото място на цяла Нова Англия. Семейството се бе заселило в дефилето на Белите възвишения — там през цялата година духаше пронизващ вятър, безмилостно студен през зимата, изливащ върху къщурката целия си неукротим бяс, преди да се спусне към долината на Сако. Те обитаваха студено и опасно място — над главите им се извисяваше планина, така стръмна, че по склоновете й често громоляха камънаци и ги стряскаха посред нощ.
Щерката тъкмо им бе разказала една най-обикновена смешка, развеселила всички, когато вятърът се втурна през дефилето, сякаш се поспря около къщурката, издавайки печални стонове, от което вратата заскърца, и отмина надолу към долината. За миг всички се натъжиха, макар че нямаше нищо необичайно в звука. Но семейството отново се оживи, когато дочу, че резето се вдига от ръката на пътник — неговите стъпки бяха заглушени от страхотния вятър, възвестил пристигането му, заридал при влизането му и отдалечил се със стонове от прага.
Макар че живееха в уединение, тези хора всеки ден влизаха в досег със света. Романтичният проход в дефилето е голяма артерия, по която — между Мейн от една страна и Зелените планини и бреговете на свети Лорънс от друга — непрекъснато пулсира топлата кръв на вътрешната търговия. Дилижансът винаги спираше пред прага на къщурката. Странникът, придружаван единствено от пътната си тояжка, се позастояваше тук, за да размени някоЯ и друга дума, та самотата да не го угнети напълно, преди да е преминал през планинския прорез или да е достигнал първата къща в долината. Човекът, отправил се на пазар в Портланд, разпрягаше тук конете си за през нощта. И ако се случеше ерген, лягаше си цял час по-късно, а на сбогуване можеше да си открадне целувка от планинското девойче. Това бе една от тези обикновени странноприемници, където пътникът плаща само за храна и легло, а получава неизмеримо ценното неподправено гостоприемство. И затова, когато между външната и вътрешната врата отекнаха стъпките, всички до един — бабата, децата и останалите — се изправиха на крака, като че щяха да посрещнат някого, който се числи към семейството и съдбата му е свързана с тяхната.
На вратата се появи млад човек. Отначало лицето му изразяваше угрижеността, дори унинието на странника, пътувал по пуст усоен път сам посреднощ, но то веднага светна, щом долови гостоприемната топлина при посрещането. Той усети как сърцето му се отваря за всички тях — като се почне от старата жена, която му избърса стола с престилката си, та се стигне до детенцето, протегнало ръчички към него. Един единствен поглед и една усмивка създадоха усещане за невинна близост между непознатия и най-голямата щерка.
— Ах, тъкмо от огън имам нужда — възкликна той, — особено ако е заобиколен от приятни хора като вас. Съвсем съм премръзнал, понеже дефилето е също като отвор на огромно духало — ужасна струя биеше в лицето ми из целия път от Бартлет.
— Значи към Вермонт си се отправил — рече стопанинът на къщата, като му помагаше да свали малката раница от гърба си.
— Да, за Бърлингтън и още по-нататък — отвърна младият човек. — Възнамерявах да отседна в странноприемницата на Итън Крофорд тази нощ, но пеша не можеш да стигнеш далеч по такъв път. Няма значение, защото, когато зърнах хубавия огън и засмените ви лица, се почувствувах като че сте го запалили специално за мен и очаквате пристигането ми. Така че ще седна сред вас, сякаш съм у дома си.
Чистосърдечният пътник тъкмо бе притеглил стола си към огнището, когато отвън се чу нещо, наподобяващо тежки стъпки, спускащи се по стръмния склон на планината, като че някой прибяга с големи бързи крачки и така отскочи при минаването си покрай къщурката, че стигна чак до отсрещната пропаст. Цялото семейство притаи дъх, понеже разпозна звука, а гостът инстинктивно направи същото.
— Старата планина ни замерва с камък от страх да не я забравим — промълви стопанинът, като дойде на себе си. — Тя понякога поклаща глава и се заканва да се срути, но ние сме отколешни съседи и общо взето добре се погаждаме.