— Виждате ли — възкликна пътникът, — вродено ни е да копнеем за паметник, независимо дали е обикновен, или мраморен, дали е гранитна колона, или ярък спомен в сърцето на човечеството.
— Тази вечер сме в особено състояние — рече жената с насълзени очи. — Казват, че когато човешкият мозък блуждае по този начин, това е някаква поличба. Чуйте децата!
И те се заслушаха. По-малките деца бяха сложени да спят в другата стая, като вратата бе оставена отворена, така че можеше да се чуе как те разговарят оживено помежду си. Всички до едно, сякаш заразени от приказките край огнището, в надпревара си разказваха безумни желания и детски планове за това какво ще правят, когато пораснат. Накрая едно момченце, вместо да се обърне към братчетата и сестричетата си, извика майка си.
— Знаеш ли какво желая, мамо — извика то. — Искам още сега ти, татко, баба, всички ние, а също и пътникът, да тръгнем и да отидем да си пийнем вода от коритото на Флум.
Никой не се сдържа да не се изсмее на прищявката на детето да напусне топлото си креватче и да накара всички да станат от хубавия огън, за да отидат до коритото на Флум — един ручей навътре в дефилето, спускащ се към пропастта. Момченцето едва бе изрекло желанието си, когато по пътя затрополи каруца и спря за малко пред вратата, В нея като че имаше двама-трима души, които развеселяваха душата си като пееха високо в хор и откъслеци от песента отекваха сред скалите, а пеещите се чудеха дали да продължат пътя си, или да отседнат тук за през нощта.
— Татко — каза момчето, — викат те по име. Добрият човек обаче се съмняваше дали наистина го бяха повикали и не искаше да проявява алчност, за печалба като кани хората да стават редовни посетители на къщата му. Затова и не изтича към вратата. Камшикът отново изплющя и пътуващите потънаха в дефилето, като продължаваха да се смеят и да пеят, а недрата на планината мрачно връщаха ехото на песните и шегите им.
— Ето, мамо — отново извика момчето, — те можеха да ни закарат до Флум.
Всички пак се засмяха на настойчивия детски каприз за нощна разходка. Внезапно душата на девойката леко помръкна. Тя се взря тъжно в огъня и си пое дъх, сякаш въздъхна. Въздишката се чу, въпреки опита й да я потисне. От това момичето се стресна и изчерви, огледа набързо насядалите наоколо, като че бяха надзърнали в сърцето й. Пътникът я попита за какво мисли.
— За нищо — отвърна тя и се наведе да скрие усмивката си. — За миг се почувствувах самотна.
— О, винаги съм притежавал дарбата да чета душите на хората — рече той полушеговито. — Да разкрия ли тайната ти? Защото знам какво значи това, когато младо девойче потръпва до топлото огнище и се оплаква от самота в скута на майка си. Да изразя ли тези чувства с думи?
— Това вече няма да бъдат момински чувства, щом могат да се изразят с думи — отвърна планинската нимфа през смях, като отбягваше погледа му.
Те си размениха тези думи помежду си. Навярно в сърцата им пусна кълн любовта, така чиста, че вероятно би могла да разцъфне в рая, след като не можеше да поникне на земята. Жените благоговеят пред изтънчена възвишеност като на младежа. А гордата, устремена, но благородна душа най-често се привлича от естественост като тази на девойката. Докато си шепнеха тихо и той наблюдаваше светлата тъга, леките сенки, плахите копнежи на девичата природа, вятърът в дефилето задуха по-силно и страшно. Това приличаше, както каза пътникът, надарен с въображение, на хорова песен, изпълнявана от духовете на урагана, които отдавна, по време на индианците, обитавали тези планини и превърнали върховете и пазвите им в свято място. От пътя се дочуха ридания, като че минаваше погребална процесия. За да прогони мрака, семейството хвърли борови клони в огъня, сухите иглички запращяха, пламъкът се издигна и огря още веднъж спокойната скромна картина на щастие. Светлината трептеше около тях ласкаво и милваше всичките. Виждаха се малките детски личица, надничащи от леглото, силната фигура на бащата, уморената, загрижена майка, интелигентният младеж, разцъфващото момиче и добрата старица, продължаваща да плете в най-топлото кътче. Възрастната жена вдигна поглед от плетката, като пръстите й продължаваха да се движат, и на свой ред се обади.
— И старите хора си имат своите приумици — каза тя, — както и младите. Вие говорите за желанията и намеренията си и така скачате от едно нещо на друго, че размърдахте и моя мозък. Какво може да желае една стара жена, когато й остават само две-три крачки до гроба? Деца мои, ще се измъчвам денонощно, докато не ви кажа.
— Какво има, мамо? — в един глас извикаха мъжът и жената.