Кристофър Франк
Американска нощ
Art is inextricably tied to man’s survivalnot to his physical curvival, but to that on which his physical survival depends: to the preservation and survival of his consciousness.
Първа част
There is no pain compared to that of loving a woman who makes her body accessible to one and yet who is incapable of delivering her true self because she does not know where to find it.
I
Серве си тръгна от Националното събрание в пет часа сутринта, след като бе заснел излизащите депутати и министри, които се разотиваха бледи и изтощени от безкрайно нощно заседание. Цяла нощ бе играл на зарове в едно кафене на площад Пале Бурбон с някакъв сприхав и заядлив колега, от когото спечели близо седемстотин франка.
В устата му горчеше. Подкара спокойно колата си из пустите улици на столицата покрай кейовете на Сена, като изпразваше никоните3 си на червен светофар и пъхаше един по един филмите в джоба си. Сиво утро се стелеше над града. Булевард Себастопол миришеше на прокиснала бира.
Серве паркира на забранено място, огледа за момент небръснатото си лице в огледалото за обратно виждане, после уморено се измъкна от колата. Старицата бе там както всяка сутрин — възседнала купчина парцали и боклуци, кръстосала крака, прилична на грохнало източно божество. Гримирана предизвикателно, тя пушеше с наслада угарка от пура и се обвиваше в ореол от синкав дим. Серве я поздрави учтиво, а тя го дари с едва забележимо и величествено кимване.
Изкачи изтритите и мръсни стъпала до агенция „Гая-Бек“, където чистачките изпълняваха задълженията си с мълчаливата ненавист, присъща на професията им. Тръгна по коридора, прекоси две канцеларии, отделението за експедиране и влезе в лабораторията. Гланц-пресите се въртяха бавно и сребристите им барабани отразяваха зеленикавите пламъчета на неоновото осветление. Мършав и дългокос лаборант с подпухнали от безсъние очи сваляше вяло копията от машината и трупаше с безразличие на автомат кадри от уличен бой в Ирландия. Той стисна ръката на Серве и въздъхна.
Серве хвърли един поглед на снимките, пръснати по масата, после остави филмите си на плота срещу гланц-пресите. От снимката на стената, забодена с две кабарчета, хищно се усмихваше гола млада жена с големи восъчнобледи гърди и развети от студиен вентилатор коси. Серве си зададе за стотен път въпроса как тъкмо това тяло и тая усмивка бяха спечелили благоволението на лаборанта, който всеки ден пускаше най-равнодушно по петдесет подобни на нея в боботещата гланц-преса. От топлината и влагата снимката бе пожълтяла.
Някъде хлопна врата. Серве излезе от лабораторията и отиде в репортерската зала, преградена на тесни килийки, приличаща на замлъкнал и опустял кошер. Чистачките си бяха отишли. Запали цигара, прибра фотографската си чанта в един шкаф, спусна се по стълбите и тръгна към колата. Насред пътя се отказа, върна се обратно и влезе в кафенето на ъгъла. Поръча си кафе с мляко, захапа лакомо голямо парче бретонска палачинка — специалитет на заведението — и с пълна уста изигра една неуспешна партия флипер. Улицата се пробуждаше. Върволици коли чакаха пред червените светофари под лекия дъждец, който запръска и намокри асфалта, после спря, оставяйки улицата още по-мръсна отпреди. Серве се върна в агенцията, седна в едно кресло, вдигна крака на близкото бюро и заспа.
Два часа по-късно го събуди Уилям Несбит, който го питаше с тънкия си гласец не му ли се е „мяркал“ някъде сапунът. Серве отвори едното си око, зърна някаква секретарка, която се решеше на бюрото си, двама фотографи, споделящи спомени от Индокитай, и болезненобледото, преждевременно повехнало лице на англичанина Несбит, който ежедневно си правеше сутрешния тоалет в агенцията и поради това непрекъснато търсеше сапун. В агенцията въобще нямаше такова нещо, пък и никога не бе имало, ала Несбит живееше с убеждението, че някой безочлив колега редовно го задига. Серве поклати отрицателно глава, а Несбит го погледна съкрушено. През рамото му висеше съмнително чист пешкир, а от разкопчаната му светлорозова риза стърчеше мършав бял врат. Той се запъти тъжно към умивалните с провлечената си и отпусната походка, за да се отдаде на безотрадния си тоалет.
Серве погледна часовника си, видя, че е девет часът, и реши да се прибере да спи. Ала тъкмо бе стигнал до вратата, когато го извика Мертол, шефът на репортерите.
— Мон, в единайсет имаш репортаж.
Серве Мон се върна обратно и се облегна на бюрото, зад което седеше отпуснат мрачният и апатичен Мертол. Току-що избръснат, гладко причесан, розов и напарфюмиран, той бе навел конското си лице над едно контактно копие, оглеждаше го с лупа в ръка и цъкаше неодобрително.
1
Изкуството е неразривно свързано с човешкото оцеляване — не с физическото, а с това, от което то зависи: запазването и оцеляването на неговото съзнание.
Ейн Ранд, „Романтически манифест“
2
Няма по-голяма болка от това да обичаш една жена, която ти предлага тялото си, но не може да ти отдаде истинското си аз, понеже не знае къде е то.
Лорънс Дъръл, „Джъстийн“