За разлика от горещината навън в преддверието цареше полярен студ и чиновникът на регистратурата изрази на раболепен и неправилен френски възторга си от присъствието на Надин Шьовалие в хотела, бързайки да я отведе до удобната й просторна стая. Надин взе душ, преоблече се и слезе да разгледа хотела. Откри плувен басейн, бар, фризьорски салон и ресторант. В бара си поръча кафе и седна, за да изчака завръщането на екипа след снимките. Дойдоха си прашни и загорели един час по-късно от уреченото. Бание я целуна с почти искрена нежност по двете бузи, Льору й предложи нещо за пиене, а тоноператорът — Марк Валс, стар познат — постоянно й припомняше филмите, които бяха снимали заедно, изброявайки участниците във всеки екип. По-късно, на излизане от ресторанта, където вечеря с Бание, Надин срещна Клод Ландр в един от коридорите. С удивление забеляза колко се е разхубавила след „Утре ще видим“. Почерняла, със свободно разпуснати тъмни къдрици около красивото си усмихнато лице, тя тръгна право към Надин и я целуна.
— Отдавна не сме се виждали, а?
— Много отдавна.
Бяха й пъхнали под вратата графика за следния ден. Тя го прегледа, докато се събличаше, и установи, че ще бъде в първи кадър, че ще отиде на снимки с кола номер 2 заедно с главния оператор — Анри Шатлар. Заспа бързо.
Тежкият стар сеат, чийто двигател сякаш всеки момент щеше да откаже да работи, изкачи мъчително пътя за Бургос, управляван от един малък и весел шофьор, който надали имаше повече от единайсет години. Беше седем часът сутринта.
— Този не е чак толкова лош — каза Шатлар, сочейки към младоликия шофьор. — Внимавайте с дебелия Карлос — един такъв плешив, пуши пури. Човек трябва два дни да се възстановява, след като той го е возил.
Висок, с проницателен поглед и гъста бяла коса, Шатлар снимаше шейсетия си филм. Огледа мълчаливо лицето на Надин и после внезапно й каза:
— Бъдете добра, опитайте се да не почернявате.
Надин кимна. Проблемите с грима и осветлението й бяха ясни. Колата излезе от шосето за Бургос и пое по един коларски път. След час стигнаха до Каретера ди Колменар Виехо — пусто село, чиито къщи бяха покрити с изпокъсани и лепени един върху друг афиши за корида. Подминаха арената и навлязоха в полето в подножието на Сиера де Гуадарама, чиито върхове дори и през август бяха покрити с бели калпаци. Декорът — няколко избелели от слънцето къщурки, наредени край песъчлив път, достигаше до склона на гол хълм, покрит на места с пожълтяла трева. До караваните на актьорите бе опнат платнен навес, под който сядаха да се хранят, и друг, по-голям, за гримьорите. Струпани около една маса, откъдето долитаха подвиквания „buenas“, „com’esta?“109, примесени със „здрасти“, членовете на екипа закусваха.
С чаша отвратително кафе в ръка, Надин влезе в един фургон, за да я облекат, после мина през ръцете на гримьорката, на която трябваше всичко да се показва. Най-сетне отиде при декора, където работниците поставяха релсите за камерата, а електротехниците бутаха огромните дъгови прожектори, вдигайки облаци пясък. Дойде Льору, придружен от Бание, и й обясни първия кадър. Трябваше само да слезе от една кола, да тръгне по късата улица и да влезе в една къща. Две минути преди започването на снимките в далечината се зададе един бентли — истинска антика, — повлякъл две кълбета прах, с блестящ на слънцето хромиран радиатор. Грамадната кола спря пред импровизирания стол и от нея слезе слаб прегърбен мъж, облечен целият в черно, с необичайна колонизаторска шапка на главата. Хуго Вайсман — фотограф на продукцията, — с орлов нос, с тъмна коса, падаща на дълги мазни кичури до раменете му, с огледални очила и три апарата минолта с огледално-рефлексни визьори през рамо, се приближи с тежка стъпка, видя стълба, оставена до един дъгов прожектор, и се покатери отгоре. Кацнал така нависоко, приличаше на меланхоличен лешояд. Безчувствен към слънцето и към горещината, той никога не се криеше под сянката и дълго стоеше в обедната жега, замислен и мрачен, с потънали в прахоляк черни дрехи. Служеше си с толкова остарял светломер, че вече не можеше да разчита на него, но това не му пречеше от време на време да го поглежда и да поклаща тъжно глава, установявайки резултата. Иначе Хуго Вайсман бе един от най-добрите и най-търсените фотографи на продукция.