— Знаете ли, че е много болен?
Серве кимна.
— Да.
— Скоро ще умре, като брат ми.
— Брат ви ли?
— Да.
— От какво е умрял?
— От отвращение.
Карл-Хайнц Цимер го гледаше в очите напълно сериозен, сякаш искаше да го предизвика. Напуши го смях.
— Възможно е.
Нощта се спускаше над булевард Сен Жермен и интензивността на уличното движение започваше да намалява. Някакъв продавач на вестници ругаеше млада жена на терасата на кафенето. Серве се приготви да си тръгва.
— Интересувате ли се от театър? — запита Цимер, сякаш бе доловил намерението на Серве и искаше да му попречи да стане.
Серве доизпи чашата си и спокойно я остави.
— Да, малко.
Сетне добави, след кратко мълчание:
— Написах една пиеса.
— Така ли? Тъкмо ще мога може би да я прочета.
Серве се зачуди по какъв повод беше казано това „тъкмо“.
— Да, може би.
Дойде му наум, че сигурно постъпва глупаво или че най-малкото зле си прави сметките.
— Имате ли свободен екземпляр?
— Трябва да ви предупредя, че пиесата беше отхвърлена от не помня вече колко театри.
— Няма никакво значение.
Нервността на немеца видимо нарастваше. Човек би казал, че няма да може да спи или да яде, преди да е прочел пиесата.
— Добре. Елате тук утре вечер по същото време. Ще ви я дам.
— Нали разбирате, може би ще мога да направя нещо.
Серве се престори, че не разбира.
— Да, има една добра роля. Но е много трудно да се уреди поставянето на пиеса.
— Ще ви чакам утре с ръкописа?
— Да, да. Ще дойда.
— Добре. Аз отивам да гледам стриптийз. Искате ли да отидем заедно?
— Не, благодаря.
Карл-Хайнц Цимер остави в чинийката банкнота от петстотин франка.
— Обичам стриптийза — продължи той с равен глас, — лошия стриптийз в малките частни заведенийца, нали разбирате… Много е важно жените да бъдат грозновати и несигурни в себе си. Посредствеността е винаги интересна, не смятате ли?
Серве се изправи, закопчавайки шлифера си.
— Не бих казал подобно нещо.
— Обичам също да гледам от първия ред долнопробните певци, както и публиката, публиката от народа. В Хамбург често ходех да се разхождам на пристанището и винаги обличах едно много скъпо кожено палто.
Серве му подаде ръка.
— До утре.
— Довиждане. Не забравяйте пиесата.
Серве не забрави и на другия ден завари немеца седнал сам в дъното на залата, потънал в последния брой на „Тел Кел“60.
— Интересно ли е? — запита Серве и посочи списанието.
Цимер вдигна рамене.
— Човек не може да чете само сериозни неща.
Серве не остана с него. Само сложи ръкописа на масата и му даде телефона си. След два дни актьорът му се обади в два часа сутринта и поиска да се срещне с него. Видяха се в кафене „Сен Клод“, за да променят обстановката.
— Пиесата ви не прилича на вас, интересна е. Вик на ужас, нали така? Ще я поставим. С трима актьори и един декор няма да е много скъпо. Около сто хиляди франка, не повече.
— Трябва да се намерят.
— Имам ги.
Серве разбърка мълчаливо кафето си. Немецът се наведе.
— Ще играя пианиста и ще дам парите. Пиесата ви ми харесва.
Серве поклати глава с израз на леко недоверие.
— Добре. Имате ли режисьор?
— Мислих по този въпрос. Хайде да не правим глупости. Имам предвид Месала.
— Много слабо го познавам. Негова ли беше постановката на Бюхнер61 миналата година в театър „Йовр“?
— Да, негова. Познавам го лично и ще му предложа да прочете пиесата. А за жената, миля, че ни трябва Мишел Кастен.
Серве бавно запали цигара.
— Аз пък си мислех за Надин Шьовалие.
— Оная от киното ли?
— Да.
Цимер се намръщи.
— Ще видим.
— Нека все пак да говорим с Месала, трябва да се намери театър.
— Вече му се обадих. Довечера имам среща с него.
Лоран Месала прочете пиесата за двайсет и четири часа и поиска да се запознае с автора. Придружен от Цимер, Серве влезе през една петъчна вечер в гарсониерата на булевард Сен Жак, която режисьорът обитаваше повече от двайсет години.
Очукан, облепен с афиши коридор водеше към главната и единствена стая — мрачна бърлога с необичайна и зловеща мебелировка и претрупани стени. Месала стисна сърдечно двете ръце на Серве и го покани да седне на един от многобройните пуфове, наредени около зловонната печка. Бе плешив и дебел, с дебели бърни на възжълтото лице и приличаше на Буда.
60
Авангардно литературно списание, основано през 1960 г. от група писатели, между които Филип Солерс. — Б.пр.