— Хайде да се споразумеем. Аз няма да ти говоря за пиесата, а ти няма да ми говориш за агенцията. Окей?
— Окей.
Люс се обърна към малката гола жена от покривката:
— Сега той се чуди за какво да си приказваме.
Серве наля виното и хвърли поглед към залата на малкия ресторант, където десетина посетители вечеряха, разговаряйки тихо. Точно така беше. Не знаеше какво да й каже и не го беше грижа за това. Яде малко. Изучаваше Люс, начина, по който косите й се плъзваха по рамото, когато навеждаше глава и поднасяше храната към устата си, бледите й устни, дългия й врат с дълбоки вдлъбнатини над ключиците, толкова бял, че имаше синкав оттенък, и най-вече очите й — много изразителни, иронични и същевременно простодушни, където необяснимо защо откриваше познати светлинки, като далечен спомен от първите си юношески срещи.
Доларът падна в плювалника, търкулна се и спря. Дийн Мартин сложи нервно ръка на устата си, наведе се и се пресегна. Един крак в ботуш го изпревари и със силен ритник запрати плювалника далеч извън кадъра. Започваше прожекцията на „Рио Браво“63. Серве изпитваше дълбоко задоволство. Гледаше филма за десети път, и то с човек, който въобще не го беше гледал. Вече предвкусваше насладата от откритието заради нея. Отново срещаше хилядите дреболии, изпипани грижливо и с любов, които правят от филма на Хокс един от най-големите филми на всички времена. Люс седеше, изправила гръб, с кацнали на върха на малкото й носле очила, с полуотворена уста. От време на време Серве се обръщаше, за да види какво впечатление й прави дадена сцена. Тя откриваше възрастния Уолтър Бренън и веселия му старчески смях, прелестната Ейнджи Дикинсън с богатата, многолика игра, с присмехулните и нежни усмивки, духовитото и проникновено превъплъщение на Мартин и монолитния, великолепен Уейн — неустрашим гигант, който съвсем сам помиташе цели векове от мистично страхопочитание. След половин час Серве забрави за Люс, отново погълнат от филма, изпълнен с чувството на спокойна увереност от досега с един връх на киноизкуството, обзет от преклонение пред човешките възможности.
Тогава се случи тъкмо това, от което винаги се плашеше, когато влизаше в някое кино в Латинския квартал — разнесе се хихикане, обичайната реакция на студентите „интелектуалци“ или псевдокинолюбители, които не могат да изтърпят лиричните, вълнуващи или алегорични сцени, без да се изкискат, в желанието си да обезсилят вълнението, което самите те отказват да изпитат. В случая се касаеше за две двойки, седнали зад Люс и Серве, които се стремяха да обърнат на смях всяка една от по-силните сцени. Серве на няколко пъти ги помоли да млъкнат, но без резултат. В продължение на петнайсет минути напразно се опитваше да не мисли за тях. Всяка подигравка, всяко подвикване го засягаше дълбоко.
— За последен път ви моля да млъкнете.
— Ти ли ще ни кажеш бе! Я си гледай работата!
Серве се надигна от стола си, обаче Люс пъхна ръката си в неговата. Беше усмихната. В същия момент четиримата зрители се успокоиха и прожекцията продължи без прекъсване. Серве задържа ръката на Люс.
Когато лампите светнаха, Люс дръпна ръката си, за да извади цигари от чантата. Не каза нищо за филма. Серве продължаваше да седи, с поглед, прикован в мръсната завеса, която покриваше екрана на последния кадър от „Рио Браво“. Една ръка го перна леко по ухото и някой каза подигравателно:
— Ей, малкият, много си нервен! Не трябва толкова да се вълнуваш!
Серве стана и се извърна. Момчето беше двайсет и две — двайсет и три годишно, дългокосо, с тъмна рошава брада. Зъбите му и малките му безцветни очички проблясваха. С ледена усмивка Серве му протегна ръка в знак на помирение. Момчето се зарадва и също подаде своята. Тогава Серве бързо, методично и без видимо усилие му я счупи на две места. Сетне хвана Люс под ръка и двамата напуснаха салона. Момчето се строполи, виейки от болка.
Серве караше спокойно, съсредоточен в уличното движение.
— Къде си се научил на това? — запита Люс след малко.
— При скаутите. Хареса ли ти филмът?
— Разбира се. Прекрасен е. Иначе не харесвам уестърните.
— Аз пък не мога да понасям „съвременните драми“ — каза Серве.
Люс се обърна — лицето на Серве бе непроницаемо. Пет минути по-късно колата спря на улица Верньой.
— Лека нощ, Люс.
— Искаш ли да се качиш? Ще ти направя кафе.
— Друг път.
Тя наведе глава и затърси дръжката на вратата.