— Както искаш.
Отвори я и каза:
— Благодаря ти.
— Аз ти благодаря, че дойде.
Люс все още се колебаеше.
— Какво ще правиш сега?
— Ще спя.
— Е, и аз ще спя.
Тя млъкна за миг. Моторът бръмчеше тихо на бавни обороти.
— Много добре се забавлявах, знаеш ли, радвам се, че се сети за мен. Но…
Серве се обърна към нея.
— Но какво?
— Нищо. Лека нощ.
Тя прекоси тротоара и влезе в къщата. Серве се върна на улица Фалгиер. Преди да си легне, десет минути разглежда снимките на Надин Шьовалие.
VI
Когато на другата сутрин влезе в агенцията, Серве имаше чувството, че се връща при семейството си, с което е бил разделен няколко десетки години. Не му беше приятно да играе ролята на Жером Боа, не харесваше хората, с които се среща Жером Боа, и все пак само Жером Боа и никой друг можеше да доведе работата докрай. Бе прекарал нощта в премисляне на това сложно положение и единственият изход, до който стигна, беше, че трябва да се въоръжи с търпение и постоянство. Затова стисна усърдно ръката на Мертол, дори го попита за здравето му, след което почете телефонистката с пламенна целувка по устните. Беше доволен, че отново е Серве Мон. Малко слисан, Мертол го запита дали не е „нещо болен“, но телефонистката Виолен му отвърна с обичливата топлота, присъща на незаетите момичета, освободени от фройдистки комплекси.
Серве направи три репортажа през този ден и още четири през следващия. На третия ден замина за Брюксел, където обезсмърти мрачните делегати на един богословски събор. По пътя на връщане пусна радиото и така научи, че Надин Шьовалие се намира в болница вследствие на автомобилна злополука.
Когато пристигна в Париж, взе телефона и се обади в болницата в Макон.
— Тук е агенция „Гая-Бек“. Бих искал да узная здравословното състояние на госпожица Надин Шьовалие.
— Почакайте така.
Изминаха няколко секунди.
— Ало?
— Да.
— Две счупени ребра и леки контузии — нищо сериозно.
— Кога смятате, че ще може да излезе от болницата?
— Тръгна си тази сутрин. Дойдоха да я вземат.
— За Париж ли тръгна?
— Не зная, господине. Предполагам, че да.
— Много ви благодаря.
Тази вечер улица Варен беше тиха. Имаше малко минувачи — стара дама с отегчения си дакел, две смеещи се млади жени, едно дълбоко замислено момченце с червен каскет на главата. Серве бе паркирал близо до входа на сградата и „дебнеше“ вече два часа. Беше малко гладен и температурата в колата постепенно спадаше.
Не я болеше много, когато не кашляше и дишаше внимателно. Повече от седем часа спеше в колата, събуждаше се с гримаса при най-малкото подрусване и поглеждаше към угрижения профил на Жак. Когато той се обърнеше към нея, тя затваряше очи, за да не трябва да отвръща на неизменното „как си?“. В момента на катастрофата се беше изплашила, че ще умре, ще осакатее, чисто и просто бе почувствувала страх. Сетне бе изпитала оня прилив на въодушевление, който обхваща мотоциклетиста, когато отново овладее машината след лошо взимане на остър завой. Но всичко беше вече отминало, бе се стопило в сивите коридори сред болничната миризма на етер, оставяйки след себе си само безразличие и умора. Тя се раздвижи.
— Имаш ли цигари?
— Не мислиш ли, че е по-добре да не…
— Нищо нима да ми стане.
— Заповядай.
Всмукна дълбоко и се загледа в пътя. Дърветата се редяха от двете страни на колата и в светлината на фаровете стволовете им изглеждаха безцветни. „Колко усилия — замисли се тя — да направиш почти всички каскади в един каубойски филм без ни най-малка злополука, за да се озовеш просната на тревата край една автомагистрала и да слушаш как някакъв белгийски шофьор обяснява на пребледнялата си жена, че не бил виновен.“
— Малко остана — каза Жак.
Тя му се усмихна, сети се, че не може да я види, и отвърна:
— Да, слава богу.
Филмът бездруго щеше да бъде слаб. Режисьорът беше пълен глупак. Ту си въобразяваше, че е Антъни Ман, ту пък, че е Пазолини. Никоя творба не би могла да устои такава смесица от амбиции. А освен това беше педераст, мегаломан и ревльо. Надин не можа да се разбере с Аугусто Пинели.
— Много си прикрита, cara64. Много изотвътре ги правиш нещата. Хайде, по-смело, имай ми доверие.
И Надин потискаше съмненията си, отмяташе назад коса и повтаряше за кой ли път жалката и смешна сцена, в която трябваше да отбива атаките на налудничав дългокос ухажор в някакъв запустял хамбар в Ню Мексико. Въпросният актьор, който се представяше като Джеф Маршал в надписите на филмите си, се казваше в действителност Антонио Чифарело. Работил навремето като електротехник в Чинечита, той бе „открит“ от Пинели, който според Надин несъмнено бе споделил леглото си с него.