— Актьорът, който ще играе мъжа.
Тя изгаси мълчаливо цигарата си.
— Добре, че ме предупредихте. Сигурно е някой приятел на Месала?
— Да, нещо такова.
— Разбирам. Знаене ли, току-що ми предложиха роля в един филм.
И тя посочи с пръст другия ръкопис.
— Доста е интересен. Това е първият филм на Жерар Илен. Ще трябва да избера едното от двете, ако вашата пиеса ми хареса.
— Ясно.
Серве стана.
— Тогава ще чакам да ми позвъните по телефона.
— Да. Довиждане.
Тя му подаде ръка и той се наведе, за да я стисне.
— Ако не ви хареса, кажете ми го открито — рече изведнъж.
— Разбира се.
Тя дръпна леко ръката си.
— Довиждане.
Жак го изпрати до вратата и му кимна с усмивка. Серве се зачуди какво ли работи. Видя му се много привлекателен.
— Forever and forever farewell Servais, if we do meet again, why we shall smile; if not, why then this parting was well made.65
По-блед от когато и да било, Несбит излизаше от кабинета на Гая.
— Изхвърли ли те? — запита го Серве.
— Любезно ме освободи. Джобовете ми са претъпкани с обезщетения в налични пари. Богат съм и свободен. Девойките във възрастта на любовта ще започнат да прииждат.
— Какво ще правиш сега?
Несбит вдигна рамене, сетне започна да изпразва чекмеджетата на бюрото си. Някаква невероятна сбирщина от най-разнородни предмети излезе наяве: чугунена тенджера, чифт пантофи, електрическа самобръсначка, сигнален пистолет, кърпа за лице, туба гел против забременяване, двайсетина книги, между които „Моята майка“ от Жорж Батай66, три тома от Събраните съчинения на Фенимор Купър и една снимка, на която две жени правеха това, което сексолозите наричат „орален полов контакт“.
— Може би ще се върна в Англия — каза тихо Несбит, — не знам още. Готово.
Бе напъхал всичко в една зеленикава чанта, прилична на вещева торба, която вдигна не без мъка на слабите си рамене.
— Да те черпя ли нещо за пиене?
— Щом искаш.
Серве се обади на Мертол, че слиза при Виктор. Мертол използува случая, за да му представи една мършава девойка с изпъкнали очи и дълъг нос, на име Роберт.
— Приятно ми е — каза Серве.
— На мен също — отвърна Роберт с необикновена откровеност.
Серве се измъкна набързо под навъсения поглед на Мертол.
— Е, какво? — запита Виктор с интерес. — Шампанско ли?
— Едно кафе — каза Серве.
— Някой ден ще пукнеш от това кафе — рече Несбит, докато Виктор действуваше с резки и сръчни движения на машината за еспресо.
Отпиха мълчаливо, замислени и двамата за това, че може би бяха за последен път заедно на чашка.
— Желая ти успех в живота — каза Несбит. — Знаеш ли, има нещо, което никога не съм ти казвал — ти си най-добрият фотограф в агенцията.
— Никога не си го казвал, но аз си го знаех — отвърна сериозно Серве.
Несбит вдигна чаша.
— Дано децата на децата ти нямат много проблеми, без да забравят за Общественото осигуряване.
Англичанинът стисна ръката на Серве и напусна заведението. Виктор заобиколи тезгяха, за да присъствува на тръгването му заедно със Серве. Видяха го как се качва в допотопната си кола и изчезва сред трясъка на разтропаните бутала.
— Мислех, че той ще черпи — каза Виктор.
— Аз също — рече Серве и извади пари от джоба си.
Сетне пак се качи в агенцията и без да знае точно защо, се запъти към архива. Ала намери само секретарката.
— Няма ли я Люс?
— Болна е от грип. От три дни не е идвала.
Серве се върна в репортерската зала и се настани на едно свободно бюро, за да прелисти „Лайф“. Списанието отбелязваше годишнината от смъртта на Мерилин Монро със забележителна поредица снимки от Бърт Стърн. Серве дълго ги разглежда, после отиде да вземе от шкафа си един никон.
Беше седем часът вечерта, когато почука на вратата на Люс Бертло. Отвътре някой извика:
— Кой е?
— Портокалите.
— Какво?
Никой не й отговори. Серве се облегна на стената, за да запали цигара. Вратата се открехна. Люс беше по синя пижама, наметната с хавлия.
— Ти никога ли не се обаждаш по телефона?
— Това ми е принцип — поясни Серве.
Влезе и затвори вратата, а Люс пак си легна. Нощното шкафче беше отрупано с най-различни лекарства, но всичко в малкото апартаментче беше както винаги в пълен ред.
65
Завинаги, завинаги сбогом, Серве! Ако се видим отново, защо да се усмихваме; ако пък не — защо е била необходима тази раздяла? (англ.) — Б.пр.