— Разбрах, че си болна — каза Серве, — и се зачудих дали има кой да ти вари вода за гаргара и да ти изцежда портокали.
Люс се решеше с помощта на миниатюрно джобно огледалце.
— Трогната съм. Не те ли е страх от микробите?
— Микробите се боят от мен и ме отбягват — рече Серве и сложи никона си на леглото.
— Да снимаш ли си бил?
— Нищо не съм правил целия ден. Имаш ли температура?
— Не, вече нямам.
Тя нагласи очилата си, за да го вижда по-добре.
— За какво си дошъл?
— За да снимам.
Изумена, тя го изгледа мълчаливо.
— Шегуваш ли се?
Без да отвърне, той отвори апарата и се зае да го зарежда.
— Сега ще направим с теб големи неща, ще видиш.
Тя поклати глава.
— Да не си полудял? Или Мертол ти е поръчал репортаж за грипа, а? Така ли е?
— Няма такова нещо.
— Тогава нищо не разбирам.
Серве отвори мълчаливо чантата си и извади триножник и два прожектора. Качи се на един стол, за да провери напрежението на крушката на тавана, сетне включи и своите прожектори. Остана доволен и веднага ги изгаси.
— Ще направиш ли по едно кафе, преди да започнем?
Слисана, Люс стана и се засуети в своята кухничка-шкаф. Серве хвърли сакото си и запали цигара. Беше му приятно в миниатюрната гарсониера. През отворения прозорец долиташе далечен тътен от уличното движение на кея Волтер. Кухненските прибори приветливо потракваха. Конската опашка на Люс отразяваше жълтите отблясъци от нощната лампа.
Тя сложи двете чаши на масичката и Серве взе от захарницата обичайните си четири бучки.
— Слушам те — рече Люс с известна студенина.
Серве отпи от кафето.
— Много е хубаво. За какво искаш да ти говоря?
— За това.
И тя посочи апаратите, прожекторите, купчината кутии с филми.
— А, за това ли?! — възкликна Серве. — Никога ли не са те снимали?
— От много отдавна не са и не държа особено на това.
— Слушай, видях серия снимки в едно списание в агенцията. Страхотна серия, от която разбрах някои грешки, които редовно правя. Разбираш ли?
— Не. На теб ти трябва някоя от „кинозвездите“ на Мертол. Не виждам защо точно аз трябва да ти служа за опитно зайче.
Серве я погледна строго.
— Май нещо си вкисната тая вечер.
— Стига си се правил на глупак. Искам да ми обясниш.
Каза го тихо, без да поглежда към него, мачкайки чаршафа с крайчеца на пръстите си. Сетне изведнъж вдигна глава.
— Добре, не ми обяснявай нищо. Кажи какво трябва да правя.
— Да се облечеш, да се срешеш и да се гримираш.
— Не е ли много тясно тук?
Серве й показа един обектив.
— С това малко чудо нищо не е тясно.
— Добре — рече Люс.
После стана.
Жак бе отишъл да гледа отново „Band Wagon“67 във Филмотеката. В белия апартамент, осветен от една гола крушка, беше тихо като в чакалня. Надин обръщаше бавно страниците, седнала до единствената лампа, с цигара в уста.
ЛЕА: Имате ли амбиции, Мишел? Някакви планове? Някакви идеи? Бих искала да ги науча. Бих искала да знам защо сте дошли тук, какво сте искали да намерите, какво се надявате да получите.
Малка пауза.
Толкова е лесно Рьоне да бъде подценен, вече ви го казах. Всяка сутрин ние слизаме заедно в осем часа. Изпиваме по едно кафе близо до метрото, в едно бистро, което се нарича „Защо не?“. Той си поръчва голямо кафе с мляко и филия с масло, а аз — двойно еспресо с цигара „Голоаз“. Това не е навик, а цял ритуал.
Малка пауза.
Смятам, че сте много красива, Мишел.
Надин остави ръкописа и стана. Доближи се до прозореца и в продължение на десет минути стоя загледана в бледия светлинен сноп на Айфеловата кула, който се въртеше в нощта.
— Наведи си малко главата! — каза Серве. — Да, точно така. Не мърдай повече.
Огледалцето се вдигна нагоре с изщракване и централният затвор задействува. Люс бе седнала на леглото, слабо осветена и без очила. Един малък прожектор изпращаше отблясъци в сините й очи.
— Навлажни си устните.
Тя прокара език по устните си. Серве направи снимката, сетне се отдалечи, за да закрепи друг прожектор на библиотеката. Люс остана неподвижна, сякаш заслушана в далечен глас. Без очила чертите й изглеждаха по-меки.