Прослушването се състоя през една дъждовна съботна утрин в пустата зала на „Комеди дьо л’Етоал“. Още в десет часа първите кандидатки бяха вече пристигнали — едните елегантни и нагласени под чадърите си, другите мокри от глава до пети, със смъкнати кокове и размазан грим по очите. Помощникът на Месала — хилаво и женствено момче на име Серж, приемаше актрисите, записваше имената им и ги отвеждаше в прашното фоайе, чиито мръсни стени и износени тапети изпъкваха още повече на бялата дневна светлина.
Месала се появи към единайсет, неузнаваем под три навлечени едно върху друго палта, с омотана в някакъв изпоцапан шал глава. Седна на десетия ред, стисна ръката на Серве и се впусна в яростна и жлъчна тирада по адрес на парижкия градски транспорт, на който се дължеше закъснението му.
През това време актрисите чакаха. Някои четяха вестник, отбелязваха разни съобщения в „Льо Текнисиен дю филм“, други стояха, без да правят нищо. Когато видяха влизащия Серве, всички го изгледаха за миг, питайки се дали това не е режисьорът. Серве забеляза едно момиче, седнало на бара с провесени крака и цигара в уста. Изглеждаше безгрижна и не се притесняваше като другите. Серве се приближи и я запита за името й. Тя вдигна рамене.
— Не съм дошла, за да ме прослушват. Тук съм, за да подавам реплики на ей оная невротичка там.
„Оная невротичка там“ беше черноока, пребледняла като платно и дебела. Седеше на земята с едно томче пиеси на О’Кейси в ръка. Разговорът спря дотук, тъй като дългоочакваният Серж се появи със списъка си и извика първата кандидатка — блондинка с ъгловато лице и с невероятното име Марион Лорд.
Серве седна в дъното на партера, сещайки се за Пюкло във Вариететния театър. Марион Лорд се качи на сцената и за малко не се изгуби в дълбоката тъмнина, която цареше там. Месала изпрати Серж зад кулисите, където той намери и запали, след около минута очакване, работната лампа — огромна матова крушка, която висеше от скелето над сцената и пръскаше ярка вертикална светлина. Месала остана недоволен и незабавно експедира асистента си при органа, да включи няколко прожектора. Откъсната от залата и облята в жълта светлина, Марион Лорд се наведе тревожно напред в опит да отгатне кога ще трябва да започне. Неспособна да види залата, тя внезапно се бе почувствувала глуха за всичко, което се отнасяше до нея.
— Какво ще ни представите, госпожице? — запита Месала с учудващо силен глас.
— Мара от „Благовещение“70.
— Хайде, започвайте.
Момичето отстъпи крачка назад, притискайки длани в бузите си. Секундите минаваха. Тя не помръдваше. Най-сетне отпусна ръце и леко се разкрачи, за да стъпи по-здраво на краката си.
— Здравейте, татко! Здравейте всички! Вперили сте погледи в мен и знам какво си мислите: „Виолен е мъртва.“
Ниският й глас трептеше от вълнение. Ръцете й, вдървени от двете страни на тялото, трепереха.
— Хубавият зрял плод, хубавият златист плод падна от клона и за нас остава само зимната ядка — отвън горчива, а отвътре твърда като камък. Кой ме обича? Кой въобще ме е обичал някога?
70
„Благовещение за Мария“ — мистерия в четири действия и пролог от Пол Клодел (1868–1955). — Б.пр.