Гласът й секна, тя пое дълбоко дъх и отметна глава назад.
— Добре, благодаря ви.
Гласът на Месала разпръсна напрежението като удар с камшик. Момичето се отпусна. С ръка пред очите, то се опитваше да види режисьора иззад ослепителните прожектори.
— Приготвила съм също Силвия, ако…
— Не, благодаря. Оставете телефона си, преди да си тръгнете.
Сутринта продължи по същия начин и Серве изслуша безбройни откъси от сцени, прекъсвани от носовия глас на Месала. И така, той видя една след друга три Хермиони71, две Анни (от „Ричард III“), три Камий, между които една от „С любовта шега не бива“72 и две от „Орас“73, както и десетина Силвии от „Игрите на любовта и на случайността“74. Пълничка девойка със закачлив поглед каза няколко реплики от „Не се разхождай съвсем гола“75, с участието на един мършав фигурант, дошъл да й помогне, а две жени на неопределена възраст изиграха сцена от „Слугините“76 с усърдие, но без талант. В два часа следобед Серве се готвеше да си тръгва, за да търси някакъв сандвич, когато видя да се качва на сцената момичето, което бе забелязал във фоайето заедно с „оная невротичка там“.
— Добре. Какво сте подготвили?
Нервната брюнетка излезе напред, за да отговори, но заплете крака в някаква жица и се просна с трясък на земята. Възцари се гробна тишина. Придружителката й гледаше безразлично към нея, Месала чакаше, Серж си чоплеше носа. Момичето стана.
— Извинете ме — каза тя, вдигайки от земята текста си. Цялата й рокля бе покрита отпред със сив прахоляк.
— Ударихте ли се?
— Не, не.
— Какво сте приготвили?
— Ролята на Бланш от „Трамвая“77.
— Слушаме ви.
В ролята на невротичната Бланш Дюбоа тя се разкри като абсолютно некадърна. Примесваше прекалено истинската си нервност с твърде явно преиграване, наблягаше за миг на истинската си същност, а сетне съчетаваше непохватно всичко това с изкуствени ефекти. В замяна другата актриса направи една солидна, богата и емоционално обагрена Стела, и то с убедителна лекота, показвайки неочаквани възможности. С изящна физика въпреки дребния си ръст, тя успяваше да пресъздаде верен и интересен в психологическо отношение образ независимо от неумението на партньорката си.
— Много ви благодаря. Госпожице, вашето име, ако обичате.
Брюнетката се наведе.
— Вече го казах на господина, Елизабет Тор…
— Не вие, госпожице, а вашата приятелка.
„Приятелката“ вдигна глава.
— Аз ли? Ама аз дойдох да подавам репликите, това е всичко.
— Не сте ли актриса?
— Да, актриса съм.
— Свободна ли сте в момента?
— Да.
— Тогава бъдете така любезна да ни кажете името си.
— Соланж Менар.
— Оставете телефона си на моя асистент, когато тръгвате, благодаря ви.
Малко позамаяни, двете момичета напуснаха сцената. Месала направи знак на Серве да се приближи.
— Видяхте ли?
— Да.
Прослушването приключи в четири часа следобед. Месала и Серве бяха единодушни, че Соланж Менар е подходяща. В пет часа Серве се качи на самолета за Куала Лумпур, където имаше неколкостотин убити в резултат от масовите вълнения в китайските квартали.
VIII
МИШЕЛ: Мога ли да ви помогна с нещо?
ЛЕА: Не, благодаря, Мишел. Разрешавате ли да ви наричам Мишел?
МИШЕЛ: Разбира се.
ЛЕА: Тогава и аз ви разрешавам да ме наричате Леа. Отдавна ли работите с Рьоне?
МИШЕЛ: От почти шест месеца.
ЛЕА: Много мило, че дойдохте.
Четенето бе започнало отпреди десет минути в мрачното жилище на Месала. Той бе заел както обикновено мястото си до печката, наметнат с неизбежното си килимче, с нахлупена върху ушите плетена шапка от жълтеникава вълна. Карл се бе отпуснал в едно продънено кресло, под лампа, чиято светлина се отразяваше в малките му очилца със златни рамки и превръщаше очите му в бляскави топчета. Изтегната направо на земята, Соланж Менар се бе облегнала на лакти, за да може да чете разтворения пред себе си ръкопис. Надин Шьовалие седеше по турски до един пуф, на който бе подпрян екземплярът й. Серве, седнал настрана на една грозна и неудобна табуретка, се насилваше да гледа в текста си и дебнеше репликите на Леа. Тази сутрин гласът на Надин бе дълбок и звучен. Както бе прието при първо четене, тя само показваше какво иска да направи, загатвайки леко за чувствата си, без да ги развива, без да се стреми към незабавен ефект. Соланж Менар — нисичка, закръглена, с дяволити очи и огромни очила, кацнали на върха на чипото й носле, четеше добре, плавно и без излишни ефекти. Ала Карл-Хайнц Цимер ломотеше неразбрано под носа си, непрекъснато се поправяше, предъвкваше всяка втора сричка, пелтечеше на най-обикновени думи, запъваше се на лиезоните, забатачваше се в дългите монолози, без въобще да се смущава, с десет пъти по-силен акцент от обикновено, и то без следа от раздразнение, с невероятна самонадеяност. Серве хвърли поглед към Месала, но режисьорът изглеждаше потънал в размисли за нещо свое, което нямаше нищо общо с прочита на пиесата.