— Вие сте първият драматург, с когото се запознавам, и трябва да ви кажа, че съм ужасно разочарована.
— Как така?
Тя вдигна рамене.
— Косата ви определено е много къса, съвсем не ми приличате на невротик и съм готова да се обзаложа, че никога не сте спали с майка си. Поне не сте ли останали без пари? Надявам се, че ще трябва аз да платя кафето!
Серве поклати глава.
— Съжалявам много, но не съм.
Надин отвори кутия равиоли79, които предварително бе затоплила в тенджера с вряла вода. Изсипа ги в чиния, намери лъжица в мивката и седна на мокета. Дъждът се стичаше по прозорците на голямата стая. Навън бе мрачно и сиво. Жак бе излязъл. Надин включи грамофона и нареди няколко плочи на устройството за автоматично сменяне. Равиолите бяха почти студени. Все пак ги изяде, след което изпуши една цигара, за да потисне отвращението си. Най-сетне заспа, легнала на мокета, пъхнала ръце между бедрата си. Дъждът плющеше по стъклата, сякаш невидима ръка запращаше ситни камъчета към тях.
Серве изгаси двигателя и се обърна към Соланж.
— Пристигнахме.
— Благодаря.
Тя отвори вратата, вдигна яката на шлифера си.
— Искате ли да се качите?
Серве поклати глава.
— Друг път.
Тя вдигна рамене.
— Ама вие наистина губите по всички показатели. Авторът трябва да спи при пръв удобен случай с наивницата от пиесата.
Серве я погледна, после се наведе, за да види луксозната сграда на булевард Пол Думе.
— Таванска стая, а?
— Не съвсем.
Той се засмя.
— Какво работи татко ви?
— Елате да го питате.
— Друг път. Всичко хубаво!
— Всичко хубаво!
Тя прекоси тротоара тичешком и се изгуби зад една голяма остъклена врата.
Серве отиде в агенцията, където Мертол го очакваше с нетърпение от обяд. В Чили бе станало силно земетресение и Гая искаше да изпрати Серве при жертвите.
Себастиен Щайнер седеше вече час, наведен над тетрадката. Беше преписал на десетте първи страници плана, който му бе струвал три безсънни нощи. Смяташе, че ще му е невъзможно да развие темата „Новата обща епистемология — необходимо условие за създаването на нова философия“ на по-малко от хиляда страници, и в момента се чудеше как е могъл да си постави толкова амбициозна задача. Вече се бе опитвал на три пъти да преразгледа плана, надявайки се несъзнателно да намери някой недостатък, който би му позволил да се откаже от самото писане. Ала проектът издържаше стоически на всякаква критика, съставните му части се напасваха с неумолима здравина, отвеждайки без сътресения изследването до многобройните му заключения. Беше време да започва да пише, а той все не започваше. Дойде му наум една реплика от Дюбийар80: Трудно пробуждане ли? Не. Желание да се пробудиш, което трудно се пробужда.
Серве вървеше с натежала глава, замаян от дългия полет, по един прашен, набразден от пукнатини стръмен път, затрупан от огромни каменни блокове, който така криволичеше, че не би се учудил, ако в даден момент се озовеше пак там, откъдето беше тръгнал. Проклинаше неудобния четиристотинмилиметров обектив, който бе сметнал, че трябва да вземе, слънцето, което го заслепяваше, горещината, която го караше да се задъхва. Постепенно мислите му се върнаха към Париж, към пиесата и към тези, който я репетираха. По време на четенето бе останал поразен от едно спадане на напрежението през второто действие и сега се чудеше, както си вървеше, как би могъл да оправи нещата.
Вече бе стигнал до заключението, че всичко се дължи на крайната пасивност на Мишел, от която през второто действие се очакваше някакъв остроумен отговор, който все не идваше, когато малката групичка от фотограф-репортери изкачи последното хълмче възчерна земя и спря пред развалините на едно село, разсечено от край до край от огромна пукнатина. Зловонна миризма достигаше до ноздрите — миризмата на разложена плът, — застинала и потискаща, тъй като ни най-малък полъх на вятър не раздвижваше вонящия въздух. Серве закрепи носната кърпа на долната част на лицето си и тръгна напред, зареждайки апаратите си. Един швейцарски колега, който вървеше пред него, се спъна в нещо, обърна се, отстъпи назад и повърна на земята. Изпод една срутена стена се подаваха главица и ръчичка на дете. Серве вдигна никона. Работи цял час, но не можа да продължи по-дълго. Главата го болеше и целият се чувствуваше пропит от миризмата на разложени трупове. Започна да прибира нещата си и вече се готвеше да се връща в долината. Тъкмо тогава почувствува погледа на жената и се обърна. Беше облегната на купчина отломки от някаква къщурка, опънала и разкрачила крака, с мъжко бомбе на главата. Черните й очи гледаха втренчено и сериозно към фотографа. През разкъсаната й дреха се подаваше мъртвешки бяла гръд с подпухнало зърно. Много бавно Серве зави деветдесетмилиметров обектив на един от апаратите си. Застана на колене, нагласи диафрагмата, скоростта и фокуса. Беше съвсем сам с жената. Останалите бяха тръгнали с бригадата за първа помощ, която работеше в другия край на селото. Апаратът вдигна ужасен шум във вонящата тишина, но не смути вечния сън на жената.