Когато Надин слезе в залата, Серве си беше отишъл. Тя се усмихна, събра си нещата и тръгна да търси такси.
Когато се прибра вкъщи, чу с изненада гласове. После се сети, че беше ден за размяна. Петима мъже се изправиха, щом я видяха, а Жак дойде да я целуне.
— Мисля, че познаваш всички.
Надин стисна ръката на Самюел Бененж, мастит нотариус, който колекционираше снимки на Ивон Де Карло81; на Рафаел Розентал, тънко дългокосо момче, архивар в „Колумбия“, колекционер на Ава Гарднър и Кърк Дъглас82; на Мишел Леотар, плешив и нервен четирийсетгодишен ерген, автор на неразбираеми произведения, посветени на Фриц Ланг, Дитерле и Щернберг83; на Клод Пелиман, късоглед и засмян актьор от дублажа, митоман и любител на Карол Ломбард84, Елизабет Тейлър и Винсънт Минели. Петият, Алберт Финч, американец по произход, запален тенисист и бивш шампион по фехтовка, неизменно облечен в туид, вечно страдащ от горещина и поради това непрестанно зает с разсъбличане, с разхлабване на връзката си и с триене на потта от челото си, имаше слабост към творбите на Раул Уолш85 и бе луд по играта на непрежалимия Ерол Флин86.
Надин наистина ги познаваше всички. Събираха се през петнайсет дни у някой от тях и прекарваха дълги часове в пазарене на съкровищата си. Извън общата им страст почти нищо не ги свързваше, ако не се смята несръчността им по отношение на жените и, с изключение на Жак, живота им на заклети ергени, който запълваха с филмови мечти. Леотар често говореше за необикновени сексуални подвизи с разни невероятни създания, родени от холивудската митология на трийсетте години. Бененж бе пренесъл върху майка си безнадеждната страст, която бе изпитвал навремето към Ивон де Карло. Надин знаеше, че колекционерите изпитват ужас, ако се наложи да правят пазарлъците си пред някой непосветен, а още повече пред жена. Застанали сред разтворените по мокета папки, те гледаха към нея мълчаливо и притеснено.
— Не ми обръщайте внимание — каза Надин и седна настрани с книга в ръка.
Розентал се обърна към Бененж:
— Давам „Свободният роб“, драги мой. Филмът на Уолш с Гейбъл и Де Карло.
Той се поклони и поднесе снимката в разтворената си длан. Бененж я огледа мълчаливо, без да я докосва.
— Да, наистина.
— Никъде не можеш да я намериш днес — добави Розентал.
— Трябва да проверя — заключи Бененж.
Колата на Серве заобиколи Триумфалната арка, тръгна по булевард Фош, стигна до Порт Дофин и навлезе в Булонската гора. Откакто се бе качила, Надин не беше казала дума. Серве дръпна ръчната спирачка и се наведе, за да отвори вратата на спътничката си.
— Да повървим ли малко?
— Да.
Тръгнаха мълчешком по застланата с листа земя, разкаляна от скорошния дъжд. Надин вдигна яката на мантото си. В този час, в делничен ден, тук почти не се срещаха хора. На една пейка възрастна дама даваше от сандвича си на къдраво куче, болно от артрит; изискан мъж бе извел младия си боксер да потича.
— Смятате ли, че ще бъдете готови за генералната репетиция? — запита най-сетне Серве.
— Знаете ли, в такива случаи човек никога не е готов.
Повървяха още няколко крачки.
— Страх ме е за Карл — рече Серве.
— Той е инстинктивна натура, трябва му малко време.
— А вие не сте ли инстинктивна натура?
Тя го погледна бегло. После каза:
— Не е лошо тук. Ще стане ли за снимка?
— Да, разбира се.
Серве реши да свърши колкото може по-бързо и зареди апарата. Надин се облегна на едно дърво и вдигна глава. Доближи светломера до лицето й, засили яркостта, отстъпи крачка назад. Тя чакаше. За момент му се стори, че му поднася главата си, за да я отреже. Натисна спусъка без желание.
— Готово ли е? — запита тя.
— Няма ли да направим повече?
— Както искате.
И отново тръгна. Серве стисна зъби и я догони.
— Легнете тук.
Тя го изгледа, после каза:
— Много е мокро.
— Какво от това?