Надин обяви имената на участниците — направи го с безразличие.
— Пиесата, която току-що изпълнихме за първи път пред вас, е написана от Жером Боа. Постановката е на Лоран Месала. Декорите са на Мишел Пернети.
Нямаше нови ръкопляскания за извикване на сцената. На гардероба Серве се заслуша в коментарите.
— Много е специално — обърна се една дама с бледосини коси към възрастния си кавалер.
Той кимна.
— Нищо ново не са измислили — сподели един господин с дъщеря си, — но Ибсен го правеше по-добре.
Месала бе кратък:
— Деца, утре в четири. Ще има някои промени.
— На текста ли? — запита Надин.
— Разбира се.
Сетне се обърна към Серве:
— Нощта е наша, мили приятелю. Да тръгваме.
Серве стисна ръката на Карл, на Надин и на Соланж, сетне придружи Месала до гарсониерата, където режисьорът свари кафе. В пет часа сутринта приключиха с промените, предназначени да направят пиесата по-разбираема за публиката, която нямаше да има нищо общо с хората от предната вечер.
Серве се прибра на разсъмване, хвърли се изтощен на леглото и начаса заспа. В девет часа Мертол го събуди и го изпрати във Вилжюиф, за да посети някаква глухоняма осемдесетгодишна старица, която бе построила в градината си петметрова кула с капачки от „Кока-Кола“.
Рано следобед се върна в агенцията и хлътна при Виктор, за да хапне нещо. Там завари Мириам с напудрените гърди, която бе прекарала десет дни при семейството си в Тулон. Разказа му за краткотрайния си годеж с един честен рибар на име Емил, който бе поискал, също като главния герой в „Деде от Анвер“88, да я откъсне от уличния живот и да направи от нея „почтена“ жена. Тъй като тая перспектива не я бе въодушевила особено, Мириам му беше отказала не без да пролее неизбежните за случая сълзи.
Серве се върна отново в агенцията, за да провери как излизат снимките му, после седна в репортерската зала с вестник в ръце. В главата му непрекъснато се въртеше представлението от предната вечер, наново изживяваше всяка сцена от пиесата и се питаше дали направените през нощта промени няма да нарушат равновесието на спектакъла. В шест часа тръгна към вратата с намерение да се измъкне незабелязано, ала Мертол го извика:
— Къде си се разбързал, Мон? Имам работа за теб!
Серве го погледна мълчаливо.
— Тая вечер не съм свободен. Вземи някой друг.
— Няма кого. Ще трябва да отидеш!
— За какво става дума?
— За една пиеса в „Комеди дьо л’Етоал“.
Смаян, Серве се приближи към шефа на репортерите.
— Каква пиеса?
— Откъде да знам, някаква пиеса.
Мертол затърси из чекмеджето си, извади една покана и се зачете в нея.
— Казва се „Вечерна среща“ и е с кака ти Шьовалие.
Серве поклати глава.
— Ти шегуваш ли се или какво? Въобще не си заслужава.
— Търговска поръчка! В архива имат двама клиенти.
— Двама клиенти ли?
— Щом ти казвам. Значи отиваш, нали?
Без да каже дума, Серве взе поканата и бавно тръгна към архива.
Люс гледаше нещо в една папка. Беше облечена в елегантен костюм и бе гримирана повече от обикновено. Серве седна на края на бюрото й и се наведе над русата глава на младата жена.
— Значи имаш двама клиенти за „Комеди дьо л’Етоал“, така ли?
Люс погледна с насмешка поканата, която й показваше.
— Как си, Серве?
— Добре, а ти?
— И аз съм добре.
Тя наведе очи и затвори папката.
— Ще заведеш ли майка си?
— Къде?
— На премиерата.
Серве се намръщи.
— Какви ги дрънкаш?
— Поканата ти важи за двама. Ако не водиш майка си, разбира се, в случай че си имаш такава, би могъл да заведеш една млада жена, която е жертвувала свободното си време, за да ти печата ръкописа.
Серве загледа изисканото й облекло, грижливо направения й грим, малко резките движения.
— Имам си майка.