— Дойдох да се извиня — каза изведнъж той.
— Моля те, само това не! — отвърна тя.
Серве зърна на бюрото й изрезка от вестник — рецензията на Били Мерл. Излезе от стаята натъжен. Когато минаваше по коридора край лабораторията, чу гласа на Помрьой, който извика по телефона:
— Чакайте, ето го.
Серве се приближи.
— За мен ли е? — И пое слушалката, която лаборантът му подаваше.
Беше телефонистката Виолен.
— Имам чувството, че май си ме забравил.
— Не е вярно — отвърна Серве. — Всяка вечер се терзая самотен в леглото си и мисля за теб.
— Виж, това е друго — каза Виолен. — Тази сутрин те търсиха от „Отел Дийо“94.
— Какво искаха?
— Нямам представа. Трябва да се обадиш на доктор Барьой.
— Даде ли ти номера си?
— Да, но трябва да дойдеш да си го вземеш.
Серве въздъхна.
— Добре, идвам.
Прекоси репортерската зала, където кипеше усилена работа — непрекъснато влизаха и излизаха хора. В бокса на Мертол шефът, поддържан от двама фотографи, отправяше жестоки упреци към един от младите сътрудници „на парче“, който безразсъдно бе съобщил за намерението си да се жени и дори да прави деца.
Телефонистката, чието засмяно лице бе обрамчено от тежки светли къдрици, посрещна Серве със закачлива усмивка. Той я целуна по двете бузи, седна на радиатора и извади пакет цигари от джоба си.
— Ще ми кажеш ли номера?
Виолен отказа цигарата, бутна вратата на кабината, издърпа всички съединители от таблото и откачи звънеца.
— Чакай малко, на тоя свят всичко се плаща.
Серве поклати глава.
— Какво трябва да направя?
Виолен вдигна леко полата си.
— Да ме близнеш — съобщи тя спокойно.
Серве се облещи.
— Шегуваш ли се?
— Въобще не се шегувам.
Серве отдавна бе чувал за оргиите, които Виолен устройваше в централата, но никога не беше обръщал внимание на приказките.
— Тук ли?
Тя кимна утвърдително и вдигна полата си докрай. Беше без гащи. Серве тръгна към вратата.
— Шубе те е, нали? — каза тъжно Виолен, смъквайки полата си.
— Точно така.
Тя поклати състрадателно глава.
— Одеон нула седем — седемдесет и девет.
— Благодаря. Ще ми го избереш ли?
— Не! — отвърна тя на инат.
Той я погледна, тя сви рамене.
— Ще те свържа с бюрото на Надан.
— Ти си едно добро, но глупаво момиче.
— Затваряй си устата! — отвърна сериозно Виолен.
Когато се върна в репортерската зала, Серве разтвори току-що пристигналото първо издание на „Франс Соар“ на страницата за кино и театър.
РЕЦЕНЗИЯТА НА КЛОД БАЛАР
ВЕЧЕРНА СРЕЩА от Жером Боа
Защо Месала е поставил тази пиеса? Как си е намерил театър? Такива въпроси си задава човек на излизане от „Комеди дьо л’Етоал“, където се играе „Вечерна среща“ — произведение на непознат, който заслужава да си остане такъв. Произведение претенциозно, празнословно и мъгляво. За сметка на това изпълнението е много добро (най-вече на Надин Шьовалие, която дава първокласна игра) и постановката изобилствува от находки, които за съжаление не са в състояние да изтрият тягостното впечатление от тази „вечерна среща“. За какво става дума? Стори ми се, че…
— Мон, давал ли си поръчка?
Серве вдигна глава.
— Да, благодаря.
И взе слушалката, която му подаваше Надан.
— Ало? Доктор Барьой, ако обичате.
— Почакайте за момент.
Серве продължи да чете.
… че един неудачник, притиснат между жена си и любовницата си, не може да реши какво да прави и тази необходимост да вземе решение го кара да преосмисли не само миналото, а и самоличността си…
— Да, слушам.
— Доктор Барьой?
— На телефона.
— Обажда се Серве Мон.
— А, да. Вие сте приятел на Реймон Лапад, нали?
— Да.
— Той би желал да го посетите.
— В болницата ли?
— Да, господине.
— Сериозно ли е?
— Много.
Серве остави писанията на Клод Балар и излезе от агенцията. От прозореца на централата Виолен го видя как се качва в колата.
— Много съжалявам, но току-що си тръгна — каза тя на някого по телефона. — Да му предам ли нещо?
— Няма нужда — отвърна Надин. — Ще го потърся пак.