— Какво ще кажете? — запита Серве с безразличен глас.
Той се поколеба.
— Това е жестока пиеса… съвсем определено. Трябваше ми цял час, за да го разбера, искам да кажа, за да си дам сметка…
Погледна иронично към Серве.
— … не беше съвсем ясно. Трябва да напишете и други.
Люс избухна в смях.
— Добре казано — обади се Серве.
Погледат му попадна на ръцете с дълги пръсти и изпъкнали вени, които галеха козината на Далила.
— Искате ли да я вземете? — запита той изведнъж.
Щайнер погледна надолу към кучето.
— Наистина ли?
— О, да! — каза Люс. — Вземете я!
Щайнер притисна животното до себе си.
— Тъкмо започнах една книга. По-добре е, когато човек си има другар, може по-дълго да работи.
— Вземете я! — каза Люс.
— Не знам! — отвърна Щайнер.
Стоеше с присвити очи, сякаш загледан в нещо далечно, което се стопяваше пред него.
— Ако бях на двайсет години, пиесата ви щеше да ми хареса, щеше да ми помогне. Икономическата школа, на която принадлежа, никога не е имала подкрепата на който и да било моралист. И затова е мъртва.
— Не съвсем — каза Серве, който не можеше да откъсне очи от ръцете с дългите пръсти.
Тогава Щайнер запита:
— Наистина ли мога да я взема?
Серве му кимна — не искаше да говори.
Надин слушаше дишането на Жак. Не й се спеше. Преживяваше отново представлението и пред очите й непрестанно изникваше изпълненият с безразличие силует на Серве зад кулисите, с лъсналия от дъжда шлифер.
За по-малко от минута Далила обходи апартамента — не пропусна да подуши всяко кътче. После се изтегна доволна до един радиатор и сякаш заспа. Себастиен Щайнер, който бе наблюдавал внимателно цялата експедиция, не я изпусна от очи, докато се събличаше. Легна си с книга в ръка и две минути по-късно Далила скочи на леглото. Промъкна се под чаршафа и с дълбока въздишка се сгуши до него.
— Ако се опиташ да миеш съдовете, ще те изхвърля оттук.
Люс остави подноса.
— Добре. И какво ще правим сега?
Серве стана и взе от скрина един никон.
— Репортаж.
— Тъкмо се сетих, я ми кажи, къде са снимките, които ми прави на смъртния одър?
Серве я погледна изненадано и остави апарата.
— Ела с мен.
Когато седнаха в колата, той отвори жабката, взе филма и го подаде на Люс.
Минаха през пустата агенция, промъкнаха се в лабораторията и два часа по-късно Люс видя как собственото й лице изплува в проявителя. Наведени един до друг над ваната в червения полумрак, изживяха отново, снимка по снимка, една забравена вечер.
XIII
В края на осмото и последно представление завесата се спусна пред деветима зрители, от които само двама бяха платили местата си. Актьорите се прибраха в гримьорните, съблякоха костюмите, опаковаха малкото си неща, провериха дали не са забравили нещо и се целунаха в коридора, преди да тръгнат един по един към изхода.
Надин прокара за последен път гребена в косите си, закопча шлифера си и излезе в коридора. Сблъска се с Месала, който й стисна ръката.
— Не мога да разбера защо Жером не дойде.
Тя сви рамене!
— Лека нощ.
Спря пред будката на портиера, за да му остави десет франка, вдигна яката си и излезе на улицата. Електронната светкавица я изненада точно на прага и я прикова заслепена до вратата. Остана така за секунда, като вкаменена, сетне отново тръгна с бързи крачки по тротоара. Токчетата й затракаха по паважа.
Когато стигна до края на улицата и стъпките й вече не се чуваха, Серве запали колата и потегли нагоре, в обратна посока.
Втора част
„Stranger“, said the voice in Arabic — „stranger, wherefore art thou so much afraid?… Is there that about me which should affright a man? Then surely are men changed from what they used to be!“
H. Rider Haggard, „She“96
I
Лицето на Алберт Кнопоки бе на червени петна, носът му — сплескан, ноктите — черни. Дясното му око сълзеше и той постоянно го бършеше с мръсна носна кърпа.
— Заповядайте! — каза на Жак и му посочи зеленото пластмасово кресло пред бюрото си.
Жак седна, кръстоса крака, после пак ги събра. През това време господин Кнопоки го наблюдаваше с лявото си око, без да спира да попива другото.
— Господин Жак Марте, нали? — каза той, поглеждайки листчето, което му бе дала секретарката.
96
„Страннико — каза гласът на арабски, — страннико, от що си тъй изплашен? Има ли нещо в мен, което може да изплаши човек? Тогава сигурно хората не са вече това, което бяха.“
X. Райдър Хагард, „Тя“
(англ). — Б.пр.