— Помогнете ми! — прохърка Кнопоки с пълна с кръв уста.
Беше блъснал главата си в предното стъкло. Щайнер погледна объркано към колата и тръгна към кучето. Наведе се — Далила беше жива. Дишаше задъхано и трескаво, скимтеше жално и отсечено, от време на време издаваше силни стонове, изразявайки по-скоро учудване, отколкото болка. От ноздрите й се стичаха две струйки кръв.
— Помогнете ми! — повтаряше Кнопоки от колата.
Щайнер клекна и се опита да вземе Далила на ръце. При първото докосване тя изджавка остро и цялото й тяло се сгърчи. Сетне, сякаш за да измоли прошка, близна с език в празното пространство. Двама мъже се опитваха да отворят вратата на фолксвагена. Трети тичаше към кафенето, за да се обади в полицията. Щайнер видя как едно момче се приближава и се навежда над Далила.
— Мъртво ли е? — запита то.
Далила заскимтя по-силно, по-пронизително и начесто, на равни интервали — смаяна и неразбираща.
— На номер петдесет и седем има ветеринарен лекар — каза момчето.
Щайнер стисна устни, наведе се и вдигна кучето на ръце. То започна да вие от болка, да се мята, после се отпусна неподвижно. Само продължи да скимти жално, откъслечно и сърцераздирателно. Тежеше над тринайсет килограма; Себастиен Щайнер бе почти седемдесет и шест годишен. Той пробяга неколкостотин метра с бързи, но залитащи стъпки, блъскайки се в стените и в паркираните коли. В далечината се чу полицейска сирена.
Когато стигна до номер петдесет и седем, откри табелка, на която пишеше, че доктор Жорж Болар приема на четвъртия етаж. Нямаше асансьор. Задъхан, с отмерени крачки, Щайнер изкачи стълбите. Добра се до тъмната площадка на четвъртия етаж и видя остъклена врата, на която висеше мръсна картонена табелка със следния надпис: „При спешни случаи звънете на «Бърза помощ» — Ветеринарна служба — 288–67–99.“ Щайнер натисна звънеца, почука на вратата, но никои не му отвори. Нямаше у себе си нито писалка, нито хартия, за да запише номера, а и без това ръцете му бяха заети. Вторачен в малката табелка, той се помъчи да го запомни. Стоновете на Далила отекваха в затворените и безразлични врати.
Той се озова отново на улицата, притиснал кучето до гърдите си, върна се по същия път, заобиколи полицейската кола и фолксвагена.
— Ето го! — обади се някой.
Един полицай се отдели от тълпата и се приближи.
— Вашето куче ли предизвика произшествието?
Щайнер го погледна с безкръвно лице, дишайки тежко.
— Той си пресичаше на пешеходната пътека! — извика друг.
— Колата се движеше поне с осемдесет километра в час — каза трети.
— Вие какво ще кажете? — запита полицаят, като погледна внимателно Щайнер.
Старецът поклати бавно глава, обърна гръб и си тръгна. Далила се стресна, раздвижи се, изплъзна се от ръцете му и тупна тежко на тротоара.
— Името ви? — запита полицаят.
Себастиен Щайнер клекна, погали кучето, което се гърчеше с обърнати очи.
— Трябва да телефонираме — каза той — на 288–67–99, на ветеринарния лекар.
Полицаят кимна и се обърна към зяпачите.
— Някой от вас има ли тук телефон?
— Да, аз.
Беше момчето. Очите му бяха изпълнени със студено любопитство. Полицаят се обърна към Щайнер.
— Какъв беше номерът?
— 288–67–99.
— Добре — каза момчето и тръгна, без да бърза.
— Името ви? — запита полицаят с бележник в ръка.
— Щайнер.
— Адрес?
— Улица Дюто деветдесет и осем.
Бяха измъкнали Кнопоки от колата и внимателно го вкарваха в микробусчето. Той мънкаше нещо неразбрано, плюеше зъби и движеше нацепените си устни. Тълпата се разпръсна, после се струпа отново около Щайнер и кучето.
— Трябва да се довърши — рече един дебел плешив мъж, — не трябва да се оставя така.
— Не! — каза Щайнер.
Момчето се върна с един стар плик в ръка.
— Трябва да отидете на тоя адрес — каза то на Щайнер и му подаде хартията.
Дежурният ветеринар за тази нощ живееше в Кретей103.