— Два прешлена са премазани, разбирате ли, и те притискат гръбначния мозък, откъдето идва парализата на задните части. Ако оперирам, ще трябва да изрежа горната част на прешлените, за да освободя гръбначния мозък. Операцията трае три часа и не се знае дали сърцето ще издържи на упойката. Най-сетне нищо не ми дава право да ви гарантирам, че след като бъде освободен, гръбначният мозък ще възстанови функциите си.
— Какви шансове има? — запита Щайнер.
Ли Вунг вдигна рамене.
— Петдесет на сто, ако оживее след операцията.
Щайнер взе в ръка една от обездвижените лапи на Далила.
— Колко ще струва?
— Хиляда франка.
Себастиен Щайнер кимна:
— Добре, съгласен съм.
Прекара деня вкъщи. Луташе се от стая в стая, правеше си кафе и забравяше да го изпие. Присъствието на Далила се усещаше навсякъде — във всяко кресло, във всеки ъгъл, под всяка маса. В седем часа вечерта отиде отново при доктор Ли Вунг.
— Как е?
— Всичко мина добре. Сега излиза от упойката.
Щайнер чу проточен вой, който премина в стенание, отмерено и постоянно, сякаш се готвеше за вечността.
— Боли ли я?
— Разбира се, има ей такава дупка на гърба. Все заради сърцето няма да й давате нищо успокоително. Само чай или кафе, ако ги обича, и инжекция камфор в случай на сърдечна слабост.
Една млада и красива сестра — също виетнамка — донесе на ръце Далила. Гърбът и задницата на кучето бяха превързани. Гледаше с ококорени очи и широко отворена уста. Ли Вунг подаде на Щайнер един напечатан лист.
— Тук пише какво трябва да правите, ако нещо се случи. След две седмици ще дойдете пак, за да сменим превръзката.
Щайнер прибра листа в джоба и извади чековата си книжка.
— А ако не може да спи?
Ли Вунг го погледна.
— Няма да спи. Друго трябва да прави сега.
Както му бе наредил хирургът, Щайнер сложи Далила да легне на килима в салона и след като й предложи вода, която кучето отказа, я остави и отиде да я наблюдава отдалеч. В продължение на петнайсет минути тя не помръдна. Дишаше тежко, а дългият й език висеше отпуснато на една страна. Изведнъж се вдигна на предни крака, сякаш искаше да стане, но опитът не успя поради неподвижността на задните й лапи и тя описа широка дъга, полуизправена, с проточена муцуна, сетне падна на килима и пронизително застена. Това се повтори на няколко пъти през нощта, все така безуспешно. Всяко ново усилие предизвикваше силна отпадналост и опасно задъхване. На разсъмване поспа десет минути.
Седнала по пижама на мокета, в средата на светлинното петно, образувано от единствената спот-лампа, закрепена на корниза на прозореца, Надин Шьовалие редеше пасианс. Картите шумоляха в ръцете й и бавно припляскваха една в друга. От два дни не бе излизала от апартамента на улица Варен. Когато телефонът иззвъня, тя постоя учудено с карта в ръка, после стана и вдигна слушалката.
— Надин?
— Да.
— Обажда се Соланж.
Надин се намръщи.
— Соланж?
— Соланж Менар.
— Здравей, как си?
— Добре съм, а ти?
— И аз.
Без да пуска слушалката, Надин се върна в светлото петно, седна и отново взе картите.
— А Жак?
Надин сложи валето пика върху дама купа.
— Няма го. Мисля, че си търси работа.
— Нямаш ли пари?
— Нещо такова. А ти работиш ли?
— Ами, работя! Опитвах на няколко места, но…
— Да! — каза Надин. — Знам какво е.
— Утре отивам да се видя с един човек, който май набира актьори.
— Кой е той?
— Венсан д’Анжу. Като име не звучи лошо!
— Стига да не е измислено — каза Надин. — Какво ще поставя?
— Дръж се да не паднеш! „Фауст“ като мюзикъл.
— „Фауст“ на Марлоу104 или на Гьоте?
— Нямам представа. А ти какво правиш?
Надин сложи още една карта.
— Редя пасианси.
Двете замълчаха.
— Знаеш ли нещо за другите?
Надин запали цигара.
— Месала ми се обади веднъж. Замина за Хамбург, там ще поставя „Годо“105.
— Карл би бил идеален Позо — каза Соланж със смях.