Шадоу преглътна. Хрумна му, че още не е плакал — всъщност не бе усетил нищо. Никакви сълзи. Никаква скръб. Нищо.
Усети, че си мисли за един тип, Джони Ларч, негов съкилий-ник от самото начало, който му беше разказал как навремето го пуснали след пет години зад решетките: имал сто долара и билет за Сиатъл, където живеела сестра му.
Джони Ларч отишъл на летището и подал билета на жената зад гишето, а тя му поискала шофьорската книжка9.
Той й я показал. От две-три години била невалидна. Жената му обяснила, че с нея не може да удостовери самоличността си.
Ларч й отвърнал, че дори и да била невалидна като шофьорска книжка, пак си била валидна като документ за самоличност и изобщо кой според нея бил на снимката, да не би някой друг?
Жената отговорила, че ще му бъде признателна, ако не й крещи.
Ларч казал да му дадяла скапаната бордна карта, защото в противен случай щяла да съжалява и той нямало да допусне да се отнася с такова неуважение към него. В затвора не позволяваш да ти се присмиват в лицето.
Тогава жената натиснала някакво копче и след малко се появили хора от охраната на летището, които се опитали да убедят Джони Ларч да си тръгне с добро; той обаче нямал намерение да си тръгва и избухнал нещо като скандал.
Резултатът от всичко това бил, че Джони Ларч така й не стигнал до Сиатъл и прекарал следващите два-три дни по кръчмите на града, а когато стоте долара заминали, обрал с детско пистолетче някаква бензиностанция, за да има пари за пиене, и накрая ченгетата го задържали, защото пикаел на улицата. Доста бързо се озовал отново зад решетките — да си излежи остатъка от присъдата и още малко отгоре заради оная история с бензиностанцията.
Според Джони Ларч поуката от всичко това била: никога не се заяждай с хора, които работят по летищата.
— Сигурен ли си, че не става въпрос за нещо от рода на: „Поведение, което е приемливо в по-особена среда, например в затвор, може да бъде неприемливо и дори да ти навреди, ако го приложиш извън такава среда?“ — попита Шадоу, след като Джони Ларч му разказа за патилата си.
— Не, чуй ме, мой човек, от мен да го знаеш — възрази Джони Ларч, — не се заяждай с ония по летищата.
При този спомен Шадоу се подсмихна. Шофьорската му книжка беше валидна още няколко месеца.
— Автогарата! Всички да слизат!
Сградата миришеше на пикоч и на прокиснала бира. Шадоу се качи на едно такси и каза на шофьора да го закара на летището. Обеща да му даде пет долара отгоре, ако го направи в мълчание. Пристигнаха за двайсет минути, през които шофьорът не каза и дума.
После Шадоу тръгна бавно през ярко осветеното летище.
Притесняваше се заради тоя електронен билет. Знаеше, че има билет за петък, не знаеше обаче дали е валиден и за този ден. Всичко електронно му се струваше някакво вълшебство, което след миг може да се изпари.
Все пак носеше портфейла си, който бе у него за пръв път от три години; вътре имаше няколко невалидни кредитни карти и една на „Виза“, която за негова приятна изненада изтичаше чак в края на януари. Шадоу имаше и номера на резервацията. Освен това си даде сметка, че има и увереността, че стига да се прибере, всичко ще е наред. Лора отново ще е жива. Може би беше някакъв номер, за да го измъкнат няколко дни по-рано? Или просто бе станала грешка: от смачкания автомобил на магистралата са извадили трупа на друга Лора Мун10.
Отвън, през прозорците-стени на летището проблесна светкавица. Шадоу усети, че е затаил дъх и чака. Далечен тътен на гръмотевица. Пое си дъх.
Иззад гишето го погледна уморена бяла жена.
— Здравейте — поздрави Шадоу. „Вие сте първата непозната жена от плът и кръв, с която разговарям от три години“. — Имам електронен билет. Трябваше да пътувам в петък, но се налага да го направя днес. Смъртен случай в семейството.
— Хм. Моите съболезнования. — Жената тракна нещо на клавиатурата, погледна екрана, пак тракна нещо. — Всичко е наред. Сложих ви в самолета в три и половина. Заради бурята може да има закъснение, следете таблото. Имате ли багаж за предаване?
Той вдигна малкия сак.
— Това мога и да не го предавам, нали?
— Да — потвърди жената. — Вземете го със себе си. Имате ли документ за самоличност със снимка?
Шадоу й показа шофьорската си книжка.
Летището не беше голямо, но той се изуми колко много хора се разхождат, просто си се разхождат из него. Загледа как си слагат нехайно на пода саковете, забеляза как пъхат портфейлите в задните си джобове, видя как оставят дамските си чанти без надзор под столовете. Точно тогава си спомни, че вече не е в затвора.