В седем беше смяната на дежурната от диспечерната; именно по време на смяната е удобно да се появи външен човек. Прибра вещите си в несесера — не бяха много — и излезе, припомняйки си, че трябва да провери дали разтоварването на „Кювие“ върви по график. До обед корабът трябваше да се освободи от всичкия дребосък, а не би било зле да провери някои неща. Например системата за охлаждане на спомагателния реактор — при това щеше да се връща с намален екипаж. Да намери тук някакъв заместник на Терман — не можеше и да се мисли. По извитата, покрита с пенопласт стълба, с ръка върху необичайно топлите, като че ли нагрети перила, се изкачи на първия етаж и всичко наоколо се промени така рязко, сякаш и той самият стана съвсем друг, щом отвори широката люлееща се врата с матови стъкла.
Помещението напомняше вътрешността на гигантски череп, с три чифта изпъкнали огромни стъклени очи, опулени към трите страни на света. Само към трите, защото зад четвъртата стена се намираха антените, а цялата зала можеше да се върти около оста си като подвижна сцена. Тя наистина в известен смисъл беше сцена, на която непрекъснато се разиграваха едни и същи спектакли на стартиране и кацане; които се виждаха като на длан от широките кръгли пултове, като че ли слети със сребристосивите стени. Всичко това напомняше отчасти контролна кула на летище, отчасти — операционна зала; до четвъртата стена под наклонен капюшон се издигаше главният компютър за непосредствена връзка с корабите, който винаги мигаше и цъкаше, водейки мълчаливи монолози и изплювайки парчета перфорирана лента; тук имаше още три резервни контролни поста с микрофони, настолни лампи, кресла на ролкови шарнири, а също подръчни сметачни устройства; до стената се тулеше малко, но изящно като играчка барче с тихо лъскащо „Еспресо“. Ето къде значи се намирало кафейното изворче!
Оттук не можеше да види своя „Кювие“; приземи го там, където му посочи диспечерът — три мили по-нататък, извън бетонната площадка, защото тук така се приготвяха да посрещнат първия тежък кораб на Проекта, сякаш не бяха снабдени с най-нова астролокационна автоматика, която — както се хвалеха конструкторите от ракетостроителницата (познаваше ги почти всички), — може да приземи тази четиристотин и петдесет метрова грамада, тази желязна планина, върху дворчето на някоя къща.
Всички служители от космодрома, и от трите смени, бяха дошли на това тържество, което впрочем не беше никакво официално тържество: „Ариел“, както и другите кораби от този тип, беше извършил десетки пробни полети и кацания на Луната; наистина още никога не беше влизал на пълна тяга в атмосфера. До кацането оставаше по-малко от половин час, затова Пиркс се поздрави с онези, които не бяха дежурни, после стисна ръката и на Сейн; приемниците вече работеха, по телевизионните екрани бягаха размазани линии, но светлинките на пулта за сближение още сияеха в чисто зелено, като знак, че има още време и засега нищо не става — Романи, ръководителят на базата Агатодемон, му предложи чашка коняк към кафето. Пиркс се поколеба, но в края на краищата тук присъствуваше неофициално — и макар да нямаше навик да пие сутрин — разбираше, че става въпрос за символично подчертаване тържествеността на момента; нали от месеци чакаха тези свръхтежки кораби, които ще отърват ръководството от непрекъснатите неприятности: през цялото време лакомията на строежа, която флотилията на Проекта не можеше да задоволи, се съревноваваше с усилията на превозвачите като Пиркс да се движат бързо и ефективно по трасето Марс — Земя. Сега, когато противостоенето свърши, двете планети започнаха да се отдалечават, разстоянието между тях щеше да се увеличава всяка година, докато достигне ужасяващия максимум от стотици милиони километри; но именно сега, в най-трудния период, Проекта получаваше мощна подкрепа.