Сара Вон
Анатомия на един скандал
На баща ми, Крис, с любов.
He needs guilty men. So he has found men who are guilty. Though perhaps not guilty as charged.
Кейт
2 декември 2016 г.
Едно
Перуката ми се сплеска на бюрото там, където я метнах. Като изхвърлена на плажа медуза. Извън съда се отнасям доста пренебрежително към тази съществена част от гардероба си, демонстрирам обратното на онова, което би трябвало да предизвиква: уважение. Ръчно изработена от конски косми, на стойност почти шестстотин паунда, много ми се иска да остарее; да се зареди с онзи разум, който понякога се страхувам, че не притежавам. Иска ми се лентата да пожълтее с годините от потта, стегнатите кремави къдрици да се отпуснат или да посивеят от прах. От вече деветнайсет години съм правоспособен адвокат, а перуката е все още като на съвестно ново момиче — не на адвокат защитник в съда, който я е наследил най-вероятно от баща си. Ето такава перука искам: докосната от патината на традицията, правата и възрастта.
Изритвам обувките си: черни лачени, само за съда, със златен кант отпред, обувки, достойни за принц регента в началото на деветнайсети век; за пристава в Камарата на лордовете; или за жена съдебен защитник, която се наслаждава на историята, на нескончаемото дърдорене, на всичко нелепо. Скъпите обувки са нещо важно. Когато разговаряме с колеги адвокати или с клиенти, със съдебни служители и представители на полицията, на всички ни се случва от време на време да сведем очи, за да не се сторим прекалено агресивни на събеседниците си. Всеки, който погледне обувките ми, вижда жена, която разбира капризите на човешката психология, която се приема насериозно. Пред тях стои жена, която се облича така, сякаш е убедена, че ще победи.
Обичам да съм подходящо облечена за ролята си. Харесва ми да изпипвам нещата. Жените съдебни защитници могат да носят дантелени якички: парче памук и дантела, което прилича на лигавник — пластрон, който се слага на врата и струва около трийсет лири. Или пък могат да се обличат като мен: бяла туника без дантелата, с яка, закачена на копчета отпред и отзад. Копчета за ръкавели. Черно вълнено сако и пола или панталон; и — в зависимост от постигнатите успехи или старшинство — мантия от черна вълна или от вълна и коприна.
В момента не съм облечена в подобни дрехи. Оставих част от премяната си в съблекалнята на Бейли2. Мантията е свалена. Яката и копчетата за ръкавели — разкопчани; дългата до раменете руса коса, която прибирам на опашка в съда — пусната; малко небрежна.
По-женствена съм, когато не съм в адвокатски одежди. С перуката и очилата с дебели рамки знам, че приличам на напълно безполово създание. Определено не съм привлекателна — но пък може и да забележите скулите ми: две наточени остриета, които се появиха около двайсетте и заякнаха, разхубавиха се, докато аз самата заяквах и се разхубавявах с течение на годините.
Приличам повече на себе си без перуката. По-непринудена съм, такава, каквато се възприемам, не онази аз, която се явява в съда или в някое от предишните ми превъплъщения. Това съм истинската аз: Кейт Удкрофт, кралски адвокат, защитник по криминални дела, член на лондонското адвокатско сдружение „Инър Темпъл“, специалист с богат опит в разследването на сексуални престъпления. На четирийсет и две години; разведена, без партньор, без деца. За момент отпускам глава в ръце и изпускам бавно дъха си, разрешавам си да си отдъхна само минутка. Няма смисъл. Не мога. Имам екзема на китката и я мажа с крем, едва устоявам на желанието да я разчеша. Да издраскам неудовлетворението от живота.
Вместо това вдигам поглед към високия таван на кабинета си. Две стаи, оазис на спокойствието в самото сърце на Лондон. Осемнайсети век, с богато украсени корнизи, златни листенца около розата на тавана и гледка — през високите прозорци от две части, които се отварят само отгоре — към вътрешния двор на Инър Темпъл и кръглата „Темпъл Чърч“3 от дванайсети век.
Това е моят свят. Архаичен, анахронистичен, привилегирован, ексклузивен. Всичко, което би трябвало да мразя и принципно бих мразила. Но го обичам. Обичам го, защото всичко това — това гнездо от сгради в самия край на Сити, закътано между улица „Странд“ и реката, великолепието и йерархията, статутът, историята и традицията — са все неща, които навремето нямах дори представа, че съществуват; към които не съм и предполагала, че ще се устремя. Бях стигнала много далече.
Тъкмо поради тази причина всеки път, когато купувам капучино за себе си и не съм с колеги, отнасям скришом чаша горещ шоколад — с допълнителни пакетчета захар на момичето, сгушено в спалния чувал в един вход на „Странд“. Повечето хора дори не го забелязват. Добре че бездомниците умеят да се правят на невидими или пък ние успяваме да ги превърнем в невидими, когато подтичваме покрай тях към примамливия блясък на Ковънт Гардън или културните сензации на Южния бряг. Извиваме очи настрани от спалните им чували в цвят каки, от посивелите лица и сплъстените коси, от телата им, опаковани в огромни пуловери, от хърбавите като тях кучета.
1
„Той има нужда от виновници. Затова и намери хора, които имат вина. Макар че може би не са толкова виновни, колкото се твърди в обвинението.“ („Доведете труповете“ — Хилари Мантел, издателство „Еднорог“. Превод: Боряна Джанабетска.)