Аз знаех всичко това. Бях прочел книгите и бях гледал филмите. Осъзнавах, че Дейвид Локано ме зарибява. И дори ако задачата, която бях приел, наистина не включваше насилие, самият факт, че съм я приел, вече говореше, че по-късно няма да имам нищо против насилието.
Просто си позволих да не мисля за това.
Реших да отида до Кони Айланд в една слънчева неделя. Сложих моя пистолет 45-и калибър с дървена ръкохватка (без заглушителя) във вътрешния джоб на анорака си, качих се в нисана на дядо и баба и подкарах по моста „Джордж Вашингтон“ към Манхатън, а после по „Манхатън“ към Бруклин. Успях да паркирам пред аквариума, в самия център на Кони Айланд, като само подхвърлих името на Дейвид Локано. Дори не провериха.
Като дете бях идвал в аквариума и бях ходил на запад по крайбрежната алея до стария лунапарк. Но на изток, към Брайтън Бийч, ми беше пълна мистерия.
Беше адски пълно. Имаше млади руси мъже с вид на гангстери, облечени във флуоресциращи анцузи в толкова ярки цветове, че очите ме заболяха; имаше и възрастни хора на пейките, с бански костюми и чорапи, преметнали хавлии на раменете си, макар че бяха на двеста метра от водата. Имаше и огромни семейства от латиноамериканци с летни дрехи и ортодоксални евреи със зимни дрехи. Накъдето и да погледнеш, някой биеше някакво дете.
Когато влязох в Малката Одеса, булевардът зави навътре от брега. Сградите приличаха на декори от филми. Над булеварда бяха релсите на метрото, а в сенките под тях бяха складовете и магазините — с табели от едно време или с нови, на кирилица. Намерих бар „Шамрок“ след няколко пресечки. Над вратата имаше светеща табела с четирилистна детелина, която не светеше. Влязох.
В „Шамрок“ имаше бар от кедрово дърво, издраскан дървен под и воня на застояла бира, която сигурно беше останала от времето, когато тук наистина са идвали ирландци, но вътре беше по-светло, отколкото очаквах, а квадратните масички бяха с ламинирани червени покривки. Две от тях бяха заети — на едната седяха мъж и жена, а на другата — двама мъже.
Барът започваше от вратата. На стената зад него се подпираше една блондинка, която не изглеждаше много по-възрастна от мен. Имаше тъмни кръгове под очите и беше слаба по начин, който подсказваше, че е изпуснала няколко важни години от храненето като дете в родината си.
Английският й обаче беше добър.
— Ако искате да поръчате храна, седнете на някоя от масите.
— Искам една сода — отговорих аз. — Търся Ник Дзелани.
Тя се отдели от стената и ме доближи.
— Кого търсите?
— Ник Дзелани — повторих с ударение на първата сричка.
Усетих, че се изчервявам. Името беше толкова особено, че нямаше как да знам дали не го бъркам.
— Не го познавам — отговори тя, помисли малко и добави. — А искате ли сода?
— Да, разбира се — казах аз. — Има ли друг бар, който се казва „Шамрок“?
— Не знам.
Когато ми донесе содата в абсурдно тънка чаша, аз пак я заговорих:
— Има ли някой тук, когото можете да попитате?
— За какво?
— За Ник Дзелани — казах достатъчно силно, за да ме чуят на масите. — Казаха ми, че тук го познават.
Барманката се замисли, после отиде и донесе от касата химикалка и салфетка.
— Напишете името тук, ако обичате.
Написах го. Надявах се, че го пиша така, както ми го беше продиктувал Дейвид Локано, но не бях съвсем сигурен, а с всяка изминала минута съмненията ми нарастваха. Може би и самият Локано не го беше записал както трябва.
Барманката взе салфетката, отиде до телефона в другия край на бара и се обади на някого. Разговорът продължи няколко минути и беше на руски. В един момент тя повиши тон, после се извини. Нито веднъж не се обърна да ме погледне.
Накрая се върна.
— Добре, разбрах кой е. Трябва да ви заведа при него. Въпреки че съм на работа.
— Извинявайте — казах аз и се смъкнах от високия стол. — Колко ви дължа?
— Четири и петдесет.
Няма значение. Това бяха парите от братята Вирци. Оставих й десет долара. Момичето не ги погледна, а заобиколи бара и дойде при мен.
— Насам — каза тя и ме поведе навътре.
Минахме през една миниатюрна кухня, където някаква дебела руса жена седеше на обърната пластмасова кофа, пушеше цигара и четеше книга с твърди корици на руски. Не вдигна поглед, когато минахме покрай нея. Барманката отключи трите ключалки на вратата в дъното на кухнята и ме изведе на задната уличка.