— Да, забелязах.
Десният ми палец се стрелва към бутона на пейджъра толкова бързо, че дори аз нямаше да го видя. Алармата величествено се включва, хвърлям поглед към дисплея и скачам от стола.
— По дяволите. Трябва да тръгвам.
— Останете до края на визитацията, моля — казва главната лекарка.
— Не мога. Имам пациент — отговарям аз.
Това дори не е лъжа, а безсмислица. Между двете няма никаква логическа връзка.
Обръщам се към моите студенти и подхвърлям:
— Нека някой от вас провери статистическите данни за извършване на гастректомия при наличие на аденокарциномни клетки. По-късно ще се видим.
Изчезвам — просто ей така.
Мисълта ми тече прекалено бавно, за да се справя с проблема Скиланте, затова натрошавам един моксфан между пръстите си и го измърквам от падинката, която можете да си направите в основата на китката, като изпънете палеца максимално встрани.
От това ноздрите ми пламват, а зрението ми изчезва за известно време. Свестявам се от все по-честите звуци като от метална пружина, които издава стомахът ми.
Трябва да ям нещо. Корпорацията „Мартин-Уайтинг Алдомед“ най-вероятно е организирала безплатна закуска някъде в болницата, но по никакъв начин нямам време да ги търся.
В купчината от отсервирани табли до служебния асансьор намирам неотворена пластмасова кутия с корнфлейкс и сравнително чиста лъжица. Няма мляко, но намирам наполовина пълна бутилка с разтвор от магнезиев хидроксид, популярен като „магнезиево мляко“. Съжалявам, че ще го чуете от мен, но при определени обстоятелства е по-добре от нищо.
Занасям всичко това в една стая, където има свободно легло до вратата, и сядам на ръба на опикания матрак, за да се нахраня.
Току-що съм започнал, когато чувам женски глас от другата страна на завесата между леглата:
— Кой е там, моля?
Първо преглъщам — което ми отнема около четири секунди — после сдъвквам още един моксфан, изправям се и отивам до другото легло.
В него лежи една млада жена. Хубава, на 21 години.
В болницата рядко се виждат хубави жени. Както и млади.
Но не заради това замръзвам като статуя.
— Мамка му — казвам аз. — Приличаш на една жена, която познавах.
— Приятелка?
— Аха.
Приликата не е чак толкова голяма — може би в закачливите тъмни очи или нещо подобно — но в сегашното ми състояние ме разтърсва.
— Зле ли се разделихте? — пита ме жената.
— Тя е мъртва — отговарям аз.
Кой знае защо, жената решава, че се шегувам. Може би моксфанът нещо е прецакал лицевите ми мускули, така че не мога да контролирам изражението си.
— Значи затова работиш в болница, за да спасяваш живота на хората?
Свивам рамене.
— Доста тъпа причина — отбелязва тя.
— Не и когато си убил толкова хора, колкото аз — казвам.
Браво, мисля си в същото време. Може направо да изляза от стаята и да оставя стимулантите да говорят сами.
— Лекарски грешки или серийни убийства? — пита ме тя.
— По малко и от двете.
— Санитар ли си?
— Лекар.
— Не приличаш на лекар.
— И ти не приличаш на пациентка — отговарям аз. Което е съвсем вярно. От нея направо се излъчва добро здраве или поне така изглежда.
— Скоро ще заприличам — казва тя.
— Защо?
— Нали не си моят лекар?
— Не. Просто ми стана любопитно.
Тя извръща поглед и казва:
— Днес следобед ще ми отрежат крака.
Няколко секунди обмислям тази информация. После казвам:
— Донор ли ще ставаш?
Тя се разсмива дрезгаво.
— Да, на някоя кофа за боклук.
— Какво ти има на крака?
— Имам рак на костите.
— Къде?
— В коляното.
Това е любимото място на рака на костите.
— Може ли да видя? — питам аз.
Тя отмята завивките. Завивките повличат края на болничната нощница, така че разкриват идеална гледка към катеричката й. От модерните: гола обезкосмена катеричка. Виждам синия конец на тампона й. Бързо дръпвам завивките обратно.
После поглеждам към коленете й. Дясното е видимо подуто, повече отзад. Пипвам го и установявам, че е с консистенция на каша.
— Ух, че гадно — отбелязвам аз.
— И още как — съгласява се тя.
— Кога за последен път ти правиха биопсия?