За повечето от тях съм сигурен от първа ръка.
Тъй като ми се струваше невероятно дори да открия Владислав Будек, реших поне да разгледам забележителностите. Първата ми спирка беше старата гора, в която дядо и баба се бяха укривали, когато Будек се беше свързал с тях. Хванах самолет до Варшава, пренощувах в един бивш комунистически скапан хотел в Стария град (който буквално се казва така), закусих в ресторанта на хотела с някакви меса с шантава форма и хванах влак за Люблин. От там се прекачих на автобус с цяла група пъпчиви шестнайсетгодишни момичета от някакво католическо училище, които през цялото време си говореха за свирки. Речниковият ми запас от полски думи — който беше доста беден, макар че произношението ми горе-долу го биваше — започна да се попълва.
Междувременно всички населени места, през които минавахме, изглеждаха съставени единствено от фабрики и железопътни линии. Ако бях поляк, можех да пробвам със следното оправдание: „Естествено, че не разбрах за Холокоста! Цялата ми шибана страна прилича на концентрационен лагер!“.
Все едно че, ако бях поляк, щеше да ми пука.
Най-сетне пристигнахме в едно градче, което беше толкова затънтено, че в него имаше само четири фабрики, и аз слязох от автобуса. От града излизаше черен път, който стигаше до гората. Проверих за втори път кога потегля автобусът в обратната посока, оставих си раницата на жената зад гишето на автогарата и тръгнах по пътя.
А споменах ли какъв нечовешки студ беше в Полша? Беше зверски студ. Такъв студ, че очите ти започват да пръскат вода, за да не замръзнат в орбитите си, бузите ти се свиват, издърпват ти устните и ти оголват зъбите и единственото, което те топли, е да си представяш как подкованите ботуши на германската армия са спомагали телесната топлина на войниците да отива в земята още по-бързо. Въздухът беше толкова студен, че почти не ставаше за дишане.
На някакво произволно място се отклоних от пътя и започнах да се катеря през една снежна пряспа, която беше толкова дълбока и мека, че все едно плувах в нея. Повърхността на снега беше заледена и се натрошаваше като тектонична плоча, докато си пробивах път в гората.
След петдесет метра очите ми свикнаха с полумрака. Във вътрешността на гората нямаше вятър и не се чуваше нищо. Имаше странни гигантски дървета, които не можех да разпозная (не че мога да разпозная примерно дъб), а клоните им стърчаха във всички посоки. Най-ниските клони бяха потънали в снега и ме препъваха, докато вървях.
Влагах толкова концентрация в задачата просто да продължавам напред, че не забелязах гарваните, докато първият от тях не кацна на един клон точно пред очите ми. Другите два останаха по-високо, без да откъсват поглед от мен. Аз се облегнах назад в снега и също ги загледах. Бяха най-едрите диви птици, които бях виждал на живо. След известно време гарваните започнаха да се чистят, като котки.
Вдишвах ледения въздух и се чудех дали гарваните живеят толкова дълго, колкото папагалите, и ако е така, дали тези тук са живели по време на Втората световна. Или дори на Първата световна, като стана дума. Чудех се дали дядо и баба са се опитвали да ги хванат, за да ги изядат.
И ако не се бяха опитвали да ги изядат, какво бяха яли? Как изобщо се бяха придвижвали в това място? Как можеш да си изпереш дрехите в тази гора, какво остава да се сражаваш с нацистите? Гората приличаше на някакъв декор за задгробния живот.
След известно време един от гарваните изграчи и трите отлетяха едновременно. След още известно време чух шумове от някакви машини.
Очевидно трябваше да се върна на пътя, защото снегът беше започнал да прониква в ботушите ми. Но ми стана любопитно — не само за източника на шума, но и колко бързо можеш да стигнеш донякъде в тази гора, ако трябва да го направиш. Така че тръгнах към шума, като влизах все по-навътре в гората.
Шумът ставаше по-силен, а към него се присъединяваха и други механични шумове. Скоро видях над дърветата върховете на кранове. А малко след това се изтърколих през още една снежна пряспа и излязох на открито и равно пространство.
Беше очевидно, че откритото и равно пространство е тук съвсем отскоро. Земята беше идеално подравнена на около сто акра и се виждаха мъже с шуби и каски в ярки цветове, които използваха гигантски машини, за да разчистят още от дърветата по краищата на откритото пространство — първо ги поваляха, а после ги режеха на подходящи по дължина парчета, така че да ги вдигат с кранове и да ги товарят на камиони. В иначе бялото небе се издигаше черен дим от десетина различни вида ауспуси.