— Умря през четирийсет и четвърта.
— През четирийсет и четвърта?
— Да.
— Какво стана?
Тя се усмихна горчиво.
— Евреите го убиха. Влязоха през прозореца. Носеха пушки.
Отне ми известно време да разбера какво ми каза след това. Евреите, за които говореше, явно я бяха завързали в кухнята и бяха застреляли брат й в дневната — точно до мястото, където стоях в момента. Бяха използвали възглавница, за да не ги чуят.
— Но полицията вече идваше насам — добави тя. — Хванаха ги на вратата.
— Ау! — казах аз.
Значи някой ме беше изпреварил. Доста отдавна.
— Бяха момче и момиче — каза ми тя. — Младежи.
— Моля? — казах аз.
Тя повтори това, което беше казала.
— Сериозно? — казах аз.
— Какво значи това? — попита ме тя.
Прилоша ми. Седнах на дивана, за да не ми проличи и тя да ме изгони.
Трябваше ми още информация.
— Как изглеждаха? — попитах аз.
Тя сви рамене.
— Като евреи.
Реших да пробвам нещо друго:
— Защо полицията вече идваше насам?
— Как така?
Тя седна на ръба на креслото с изправен гръб, все едно беше готова да се хвърли към телефона в случай на нужда.
— Как са разбрали в полицията, че ще стане нещо?
— Не знам. Владис вече им се беше обадил.
— Преди момчето и момичето да дойдат? — попитах аз.
— Да.
— А той откъде е знаел, че ще дойдат?
— Нямам представа. Сигурно ги е чул. Беше отдавна.
— Не помниш ли?
— Не. Не помня.
— Двама евреи са влезли през прозореца и са те завързали, а ти не помниш как брат ти е разбрал, че ще дойдат?
— Не.
— Дали не е било, защото вие с брат ти сте взели пари от тях, като сте ги излъгали, че ще спасите роднините им?
Тя застина.
— Защо ми задаваш такива въпроси?
— Защото искам да разбера какво е станало.
— От къде на къде ще говоря за това с теб?
Помислих малко, преди да отговоря.
— Защото двамата сме единствените останали на Земята хора, за които това има значение, а като те гледам, едва ли ще си жива много дълго.
Тя ми каза нещо в смисъл да си затварям устата.
— Просто ми кажи какво стана — продължих аз. — Моля те.
Лицето й беше почервеняло.
— Продавахме на евреите надежда — каза ми тя. — Господ ми е свидетел, че можеха да си позволят цената.
— Спасихте ли изобщо някои от тях?
— По време на войната беше невъзможно да се спасят евреи. Дори да искахме.
— А когато разбираха какво правите, организирахте да ги убият?
Тя се извърна, когато казах това.
— Махай се — каза тя.
— Защо ги мразехте толкова много? — попитах аз.
— Защото контролираха цялата страна — отговори тя. — Точно както контролират Америка. Махай се от къщата ми.
— Ще се махна — отвърнах аз. — Ако ми кажеш имената на момчето и момичето.
— Не ги знам! — каза тя. — Махай се!
Изправих се. Нямаше как да бъда по-сигурен.
Отидох до вратата. Когато я отворих, в къщата нахлу леден вятър.
— Чакай — спря ме тя. — Повтори ми как се казваха дядо ти и баба ти.
Обърнах се и казах:
— Не, няма. Просто се питам защо са те оставили жива.
Тя ме изгледа продължително, преди да отговори.
— И аз винаги съм се питала същото.
Тръгнах си и затворих вратата след себе си.
И така, аз реших следното:
Нямаше да убивам жени (което беше очевидно), но освен това нямаше да убивам и хора, които бяха направили нещо лошо само в миналото. Щях да убивам единствено хора, които продължаваха да представляват заплаха. Нямаше как да разбера защо дядо и баба са оставили Бланша Пшедмешче жива, но тя беше жена, а убийството на брат й е било достатъчно, за да прекратят операцията си. Явно това беше причината.
Междувременно, ако Дейвид Локано искаше да ми възлага убийства на убийци, чиято смърт щеше да направи този свят по-добро място, щях да проверявам информацията, получена от него, а след това щях да се чувствам свободен — дори длъжен — да ги издирвам и да ги убивам.
Нито веднъж не се замислих, че ако дядо и баба одобряваха този начин на живот, сигурно нямаше да ми говорят толкова за мир и толерантност, а сами щяха да ми разкажат за мисията си да убият Будек. Нямаше нужда да мисля за такива неща. Все пак самата съдба ми беше казала какво да правя.