Продължавам търсенето, докато стигам до снимка на хирурга, която потвърждава, че той наистина е човекът, когото съм видял сутринта. Междувременно намирам още и още положителни отзиви. Изглежда, Френдли току-що е направил колостомия на онзи актьор, който играе бащата във „Виртуалният баща“.
Както би казал той: егати жестокото облекчение.
Опитвам се да преценя колко е голямо облекчението. Дали това означава, че Скиланте има по-скоро 75% шанс да издържи операцията? И ако оживее, какви са шансовете да удържи на обещанието си и да не ме издаде?
Получавам съобщение по пейджъра от някаква стая, където в момента нямам пациенти.
Вторачвам се в номера на екрана на пейджъра и се чудя дали не става дума за новия пациент, за когото Акфал ми каза нещо преди три часа. После се сещам, че това е стаята на момичето с остеосаркомата, и хуквам по аварийното стълбище.
Първото нещо, което осъзнавам, когато я виждам отново, е, че наистина е красива, но очите й всъщност изобщо не приличат на очите на моята завинаги изгубена Магдалина. После ми става неудобно, че съм се разочаровал от този факт.
— Какво има? — питам аз.
— Какво да има?
— Получих съобщение по пейджъра.
Тя спира да си гризе ноктите и посочва към другата половина на стаята, където е вратата.
— Сигурно е за новото момиче — казва тя.
Да бе, вярно. Завесата между двете легла е дръпната и от другата страна се чуват гласове. Потупвам момичето с остеосаркомата по здравия крак, почуквам на стената и отварям завесата.
Там има три сестри, които настаняват новата пациентка на свободното легло.
Пациентката е друга млада жена, макар че е трудно да се определи с точност на колко е години, защото главата й е обръсната и превързана, а освен това предната лява четвърт от нея просто липсва. Вместо глава там има хлътнало място, покрито с бинтове.
Под него се виждат две налудничави сини очи.
— Коя е тази? — питам аз.
— Новата пациентка, доктор Браун — отговаря ми старшата сестра. — Докараха я от неврохирургията.
— Здравейте — казвам аз на пациентката. — Аз съм доктор Браун.
— Ай ла ли ли — отговаря ми тя.
Естествено. При всички десничари и при повечето левичари предният ляв лоб на мозъка съдържа личността. Или я е съдържал. Превръзката на липсващата част от главата й започва да пулсира от усилието да говори.
— Спокойно — казвам аз. — Отивам да проверя резултатите.
После се махам, преди да ми отговори.
Или да реагира на дразнението, или както предпочитате.
Записаното в картона на момичето с главата е доста кратко: „s/p краниектомия по повод менингит, s/p абсцес на езика, s/p доброволна козметична процедура + s/p лапаротомия за имплантиране на калвария“.
С други думи момичето е отишло да си направи пиърсинг на езика и инфекцията е достигнала до мозъка. После са й отворили черепа, за да достигнат до инфекцията, а след това са взели парчето от черепа, което са отрязали, и са го пъхнали под кожата на корема й, за да остане живо, докато чакат да видят дали инфекцията е излекувана напълно.
Но терминът „козметична процедура“ е твърде неточен по отношение на пробиването на езика, защото момичетата не си пробиват езика с идеята да изглеждат по-добре. Правят го, защото са толкова отчаяни от липсата на внимание, че си причиняват нещо ужасно, за да демонстрират колко добре могат да правят минет.
Леле, колко съм кисел, мисля си аз.
И за да завърша проучването си на веселата компания в стая 808 на западното крило, проверявам и резултатите на момичето с остеосаркомата.
Не пише почти нищо полезно: само „атипично“ това и „вероятно“ онова. Понякога има кървене на дясното бедро, точно над коляното. Понякога няма. И след няколко часа ще й отрежат почти целия крак.
На хората им се случват най-шантавите гадости.
Попълвам картона на момичето с главата, без да внимавам особено, но преди да свърша с това, получавам ново съобщение на пейджъра — този път от стаята, в която са Дюк Мосби и човекът със задника.
Между другото ето как стоят нещата: двамата с Акфал сме задължени да приемаме по трийсет нови пациенти в крилото всяка седмица. Колко дълго ще останат в болницата, си е наша работа. Очевидно ние сме мотивирани да ги изпишем по-бързо, за да не се занимаваме с тях. От друга страна, ако ги върнат в спешното отделение по-малко от четирийсет и осем часа след като сме ги изписали, пак трябва да ги лекуваме. Но ако се върнат в спешното, да кажем, четирийсет и девет часа по-късно, отиват при произволен лекар, както и при първото си идване в болницата, и имаме шанс пет към едно вече да не са наш проблем.