— Няма да ходим в Малката Одеса — отговори той.
После хвана Дениз за ръката и я поведе през крайбрежната алея към океана.
Крайбрежната алея на Кони Айланд сигурно е една от най-широките в света. Когато сте толкова зле, колкото бяхме ние тогава, изглежда направо безкрайна. И това е само докато я пресичате. Когато стигнахме до другия край, слязохме по стъпалата на плажа и жените си свалиха обувките с високи токчета, Порното извади от джоба си малко фенерче и обяви, че сега ще се върнем обратно, но този път под нивото на алеята.
— В никакъв случай — отговори Дениз. — Ще се порежа. Утре ще се омъжвам, по дяволите.
— Не се притеснявай — каза Порното. — Ако той не те иска, аз ще те взема.
— Ще настъпя иглата на някой наркоман.
— Заслужава си.
— За теб може би да.
— Просто стъпвай там, където стъпвам аз.
Порното тръгна напред, без да се обръща, и Дениз го последва. Иначе щеше да изгуби лъча на фенерчето. Лиза тръгна след нея, а аз тръгнах най-отзад.
Отдолу беше доста страшно. Романтичната представа за света под крайбрежната алея не включва бездомниците, които почти не се виждат в тъмното и се разбягват, когато ги приближавате, все едно са наплашени от нещо, за което не знаете.
Въпреки това, въпреки мрака, сенките и подпорните колони Порното ни прекара доста бързо до другия край. Все едно познаваше пътя. Тогава си помислих, че просто е толкова депресиран, задето Дениз ще се омъжва, та не му пука какво ще стане с него или с нас, но когато стигнахме до края — ограда от телена мрежа, в която вертикално бяха вплетени найлонови ивици — той вече знаеше къде поддава оградата. Докато Дениз и Лиза се оплакваха от студения пясък, Порното избута оградата навътре, за да се промушим. Дениз мина първа, останалите я последвахме и изведнъж отново се озовахме под светещото нощно небе на Ню Йорк.
Под краката ни отново имаше асфалт и бяхме в дъното на някакви сгради, които приличаха на нещо средно между електростанция и гимназия. Бяха от бетон, на два или три етажа, с цилиндрична форма и покрити тунели, които ги свързваха на нивото на земята. Нямаха прозорци — само тръби, които излизаха направо от стените. Чуваше се тихо бръмчене и се усещаше непозната гадна миризма.
Освен това в далечината се издигаше и някаква постройка с амфитеатрална форма. Алуминиевите седалки се виждаха отдолу.
— Какво е това, завод за преработка на отпадъци ли? — попитах аз.
Дори не можех да определя къде се намираме спрямо паркинга, на който бяхме оставили колата.
— Нищо подобно — отговори Порното.
Той тръгна право към най-голямата сграда. Дениз и Лиза, които все още се обуваха, изругаха и заподскачаха след него.
Докато го настигнем, Порното вече беше до входа на сградата. И имаше ключ.
Когато отвори вратата, ни блъсна вълна от топъл въздух, сякаш някой въздъхна. Въздухът миришеше на океан. На концентрат от океан.
В светлината на фенерчето на Порното видяхме коридор, който се извиваше покрай стената. Приличаше на вътрешността на подводница — прясно боядисани в синьо метални тръби, мокър цимент, множество циферблати и някакви резервоари.
— И затворете вратата — каза Порното и продължи напред.
Миризмата на океан беше много по-силна, отколкото на плажа.
— В аквариума ли сме, Порно? — попитах аз.
— Горе-долу — отговори той и се обърна да провери дали съм затворил вратата.
— Как така горе-долу?
— Това е нещо като заден вход.
Коридорът свърши с жълто метално стълбище, което продължаваше по извивката на стената и се губеше в мрака.
— Тук вони отвратително — обади се Лиза.
— Според мен вони на бардак — каза Дениз.
Тя вече се беше заразила от откаченото настроение на Порното. Хвана го за ръката и го задърпа нагоре по стълбите.
Всъщност не миришеше така. Миришеше на входа на пещера, в която спи великан.
— Това не е добра идея — обади се Лиза.
Дениз се обърна към нея и сложи пръст на устните си.
— Шшшт. Пиетро ще се погрижи за теб.
После се обърна към мен, разтвори пръсти пред устните си и показа езика си между тях. След това двамата с Порното изтрополиха нагоре по стълбите и се изгубиха от поглед, макар че продължавахме да виждаме подскачащата светлина на фенерчето.
— Мамка му — каза Лиза.
— Може да останем тук, ако предпочиташ — отговорих аз.
— Да бе, точно така.
Тя погледна назад покрай стената, която отново беше потънала в мрак. После отметна косата си от челото, влажна от пот.