— Ще тръгнеш ли пръв? — попита ме.
— Естествено — отговорих и тръгнах нагоре по стълбите.
Скоро стана съвсем тъмно, аз забавих крачка, тя ме настигна и ме прегърна през кръста. Имаше много силни ръце. Това току-що беше започнало да ме възбужда, когато кракът ми увисна във въздуха и разбрах, че сме стигнали до върха на стълбището.
— Дениз! — просъска Лиза.
— Насам — каза Дениз.
Гласът й беше дрезгав и отекваше от стените. Двамата с Лиза тръгнахме по посока на гласа по някакъв коридор с нисък сводест таван, като внимавахме да не си ударим главите в него, и изведнъж отново започнахме да виждаме, макар че Порното беше изгасил фенерчето си. Залата, в която се бяхме озовали, имаше капандури.
„Зала“ може би не беше най-точната дума, но както и да го наречем, беше огромно шестоъгълно помещение, а металната пътека, на която бяхме стъпили, го обикаляше по цялата дължина отвътре като балкон, така че по средата оставаше открито пространство с диаметър десетина метра.
На метър и половина под пътеката — не само по средата, но и под краката ни — имаше вода. По водата подскачаха отблясъци от капандурите, но иначе беше мастилено черна.
Стояхме над огромен басейн.
Цялата шибана сграда беше един воден резервоар.
Порното и Дениз се бяха навели над перилата и той я държеше отзад за кръста.
— Как ви се струва? — попита той.
— Какво е това място? — попитах го аз.
Гласовете ни отекваха като в църква.
— Аквариумът на акулите.
— Онзи, в който е сандъкът със съкровището от кораба „Андреа Дориа“?
— Да, но сандъкът отдавна не е тук.
Бях като зашеметен. Бях виждал аквариума на акулите отдолу, през стъклото, поне десетина пъти — макар че не бях идвал от малък. Но погледнат от другата страна, аквариумът изглеждаше като едно затворено пространство. Сега разбирах, че това е илюзия, създадена от тунелите, които свързваха отделните резервоари.
Най-големият от резервоарите беше този, над който стояхме в момента. Спомнях си, че изглеждаше като вихър от гигантски, кошмарни животни, които се плъзгаха покрай стъклото с мъртвите си очи, сякаш задвижвани от водата, без самите да помръдват. По средата на аквариума в пясъка беше сандъкът със съкровището на „Андреа Дориа“.
— Какво стана със сандъка от „Андреа Дориа“? — попитах аз.
— Някакъв тъпанар го отвори по националната телевизия. Още преди да имаше кабелна.
— И какво имаше в него?
— Какво да има в него? През цялото време, докато бяхме деца, си е стоял на дъното на аквариума с акулите. Имаше тиня.
Лиза се прокашля.
— Сега вътре има ли акули?
— Лиза, това е аквариумът на акулите — отговори Дениз.
Порното пак светна фенерчето си и насочи лъча надолу към водата. Видяхме най-вече отражения.
— Може ли да включим осветлението? — попитах аз.
Под тавана имаше подпорни греди, на които бяха окачени мощни прожектори.
Порното плъзна лъча от фенерчето си по тях, после пак го изгаси.
— Мисля, че не. Включват се с таймер.
Лиза сведе очи към краката си и попита:
— Това стабилно ли е?
Порното подскочи на място и се стовари с двата крака на металната пътека, която започна да дрънчи и да вибрира.
— Струва ми се стабилно — отговори той.
— Благодаря ти, Адам — каза Лиза. — Сега вече мога да повърна.
— Има и още по-готини работи — каза Порното.
Той ни поведе по пътеката, докато стигнахме до една площадка. На площадката имаше неопрени и бутилки със сгъстен въздух. На края на площадката нямаше перила, само едно жълто найлоново въже. Порното откачи единия край на въжето.
— Адам, какво правиш? — попита Дениз.
Аз отстъпих крачка назад. Направих го инстинктивно — човек не може да погледне това място и да не си помисли, че ще падне.
— Спускам рампата — обясни Порното.
Рампата се прибираше назад върху металната пътека. Порното я ритна, така че да се спусне към водата.
Рампата се наклони под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо повърхността на водата и задрънча с такава сила, че пътеката заподскача под краката ни. После застана хоризонтално.
— Вижте, има неопрени — каза Порното. — Някой иска ли да плуваме?
Никой не отговори.
— Никой ли не иска? — каза той. — Е, аз ще си топна крака.