— Аха — отговарям аз. — Но ти дължим една услуга. Ела в болницата, за да ти прегледаме емфизема.
Мъжът присвива очи и се вглежда в името на бялата ми престилка.
— Благодаря, доктор Луиз — казва ми той.
— Казвам се Питър Браун. Това е Мършон. Ще те вкараме безплатно.
Мъжът започва да се смее, но се закашля и спира.
— Мисля, че съм доживял толкова години точно защото не съм стъпвал в болница — отговаря той.
— И ти си прав — съгласявам се аз.
Докато отиваме към парка, Мършон ме пита как съм разбрал, че човекът има емфизем. Изброявам му физическите симптоми и накрая питам:
— Нека да те науча на нещо, Мършон. Какви са хората, които постоянно си подсвиркват?
— Задници? — казва той.
— Добре. И какви още?
Мършон се замисля, преди да отговори.
— Хора, които си мислят за нещо, и подсъзнателно се сещат за мелодия, свързана с него. Например, когато те изпитват за черепно-мозъчни нерви и неволно започнеш да си подсвиркваш мелодията на „Горе главата“.
— Добре — казвам аз. — Но освен това много хора си подсвиркват, защото подсъзнателно се опитват да увеличат налягането в белите си дробове, така че да поемат повече кислород.
— Сериозно?
— Аха. Нали знаеш онези джуджета от филма за Снежанка, които работят в мината?
— Да, сещам се.
— Ако беше болен от силикоза, и ти щеше да се скъсаш от свирукане.
— Мамка му — казва той.
— От мен да го знаеш — казвам му аз.
До края на пресечката се чувствам точно като професор Мармосет.
Когато го намираме, Дюк Мосби е спрял в един каменен павилион сред парка „Ривърсайд“ с изглед към река Хъдсън. Гледката наистина е страхотна, но реката си го връща тъпкано за нея, като блъска влажен бръснещ вятър в лицата ни. От онзи вятър, който се усеща дори през отворите за вентилация на болничните чехли. Той завихря падащия сняг. Косата и миглите на Мосби са побелели.
— Какво става, мистър Мосби? — извиквам аз, за да ме чуе през вятъра.
Той се обръща и се усмихва.
— Нищо особено, докторе. А при теб?
— Познаваш ли Мършон?
— Естествено — отговаря Мосби, без да го погледне. — Я ми кажи нещо, докторе. Защо е толкова важно човек от време на време да погледа реката?
— Не знам — отговарям. — Май съм изпуснал тази лекция в медицинската академия.
— Според мен е, защото поне понякога трябва да виждаме нещо, което Бог е създал. Ако оставят малко дървета покрай лагерите за военнопленници, хората няма да искат да бягат толкова.
— Ако искам да видя нещо, което Бог е създал, предпочитам да погледам някоя путка — обажда се Мършон.
— Случайно да виждаш някоя путка наоколо? — пита го Мосби.
— Ами не.
— Значи ни остава реката — отговаря Мосби и едва сега забелязва прическата на хлапето. — Какво е това на главата ти, по дяволите?
В този момент ми хрумва мисълта, че май откачам.
— Може ли вече да се връщаме в болницата? — питам аз.
Във фоайето отново се опитвам да се свържа с професор Мармосет, по-скоро по навик. Стискам зъби, защото очаквам да чуя автоматичния телефонен секретар, но вместо това той отговаря лично.
— Здрасти, Карл — казва той.
— Професор Мармосет?
— Да? — казва той с известно объркване. — Кой се обажда?
— Ишмаел — отговарям. — Задръжте така.
После се обръщам към Мършон.
— Ще се оправиш ли оттук нататък?
— Ще се оправя, докторе — отговаря ми той.
— Вярвам ти — казвам му аз, като го гледам право в очите.
Хората понякога се впечатляват от този номер.
— Закарай го във физиотерапията, изчакай двайсет минути и попитай защо още не са го насочили към някой кабинет. Когато ти кажат, че няма записан час, го върни горе и кажи, че във физиотерапията са объркали документите. Разбра ли?
— Разбрах.
— Вярвам ти — повтарям аз и отново се обръщам към телефона. — Професор Мармосет?
— Ишмаел! Не мога да говоря много, чакам друго обаждане. Какво става?
Какво става ли? Толкова се радвам, че съм се свързал с него, та не мога да си спомня точно откъде смятах да започна.
— Ишмаел?
— Имам пациент с рак на стомаха — отговарям аз.
— Лоша болест. И какво?
— Ще го оперира един хирург, който се казва Френдли. Проверих го…