— Джон Френдли?
— Да.
— И пациентът е твой?
— Да.
— Нека някой друг да го оперира — казва ми той.
— Защо?
— Защото предполагам, че искаш пациентът ти да оживее.
— Френдли е хирургът с най-висок рейтинг в Ню Йорк — изтъквам аз.
— Да, според списанията — казва професор Мармосет. — Но той фалшифицира статистиката. Например използва собствени кръвни банки в операционната, така че да не докладва за кръвопреливане. Ако говорим за истинския живот, той е заплаха за живота на пациентите.
— Господи — казвам аз, защото току-що съм се сетил нещо. — Той не искаше пациентът да подписва нареждане да не го съживяват.
— Точно така. Ако се превърне в зеленчук, Френдли няма да го докладва като смъртен случай.
— Мамка му! Как да се отърва от него?
— Чакай да помисля — казва професор Мармосет. — Добре, измислих. Ще се обадиш на един хирург от „Корнел“, който се казва Лиланд Маркър. Сигурно е на ски, но от кабинета му ще се свържат с него. Кажи на секретаря му, че Бил Клинтън трябва да се оперира, но тайно се е записал в Католическата болница в Манхатън, за да не разберат журналистите. Кажи му, че Клинтън се е записал под фалшиво име, и му кажи името на пациента си. Маркър ще побеснее, когато разбере истината, но дотогава ще е прекалено късно и няма да може да откаже операцията.
— Май нямам време за това — отговарям аз. — Мисля, че Френдли ще го оперира след няколко часа.
— Ами винаги можеш да му сипеш сънотворно в кафето, но доколкото съм чувал за него, той дори няма да го усети.
Подпирам се на стената. Бръмченето в ушите ми е станало по-силно и започва да ми се вие свят.
— Професор Мармосет — казвам аз. — Имам нужда този пациент да остане жив.
— Някои хора май трябва да се научат да се дистанцират от пациентите си.
— Не, не, наистина имам нужда този пациент да остане жив.
Професор Мармосет замълчава. После ме пита:
— Наред ли е всичко, Ишмаел?
— Не — отговарям аз. — Налага се да спася този пациент на всяка цена.
— Защо?
— Дълга история. Но се налага.
— Да се тревожа ли за теб?
— Не. Няма полза от това.
Професор Мармосет отново замълчава, докато реши какво да ме прави.
— Добре — казва той. — Затварям, но само защото очаквам няколко други обаждания. Искам да ми се обадиш пак, когато можеш да ми кажеш какво точно става. Остави ми съобщение. Междувременно май трябва да се подготвиш за операция.
— Да се подготвя за операция?! Не съм правил операция от медицинската академия. А и тогава се изложих.
— Да, спомням си — отговаря ми той. — Но не може да си по-зле от Джон Френдли. Успех.
После затваря.
12
Запознах се с Магдалина на сватбата на Дениз, вечерта на 13 август 1999 г. Тя беше в струнния секстет и свиреше на виола. Обикновено свиреше в квартет, но агентът й работеше с няколко различни квартета, така че, когато хората искаха шестима музиканти, както често се случва на сватби, агентът просто го сформираше за случая. На сватбата на Дениз имаше секстет, а след вечерята — диджей.
Беше голяма сватба. Тържеството беше в един клуб на Лонг Айланд, в който членуваше семейството на младоженеца, защото Дениз беше решила да се ожени на Източния бряг, където живееха повечето й роднини. Двамата с Порното бяхме настанени на около два километра от нея.
Всички някак си разбраха, че работата ми е да пазя Порното и да внимавам да не остане прекалено трезвен или пък да не се напие толкова, че да развали тържеството. Задачата ми беше доста тъпа и с напредването на вечерта никак не ставаше по-приятна. Страдах от почти същия махмурлук като него и ми писна да го слушам как се оплаква. Донякъде смятах, че ако говори сериозно, наистина трябва да скочи и да отвлече Дениз.
Да пренебрегне ограниченията на традициите и семейството си и поне веднъж да постъпи така, както пише в любимата му книга „Златната клонка“.
Но ритуалите превръщат всички в шибани идиоти. Приличаме на онези птички, които си обръщат главата назад, когато спят, защото прародителите им са спели с пъхнати под крилото глави. Плутарх твърди, че е глупаво да се пренася младоженката през прага, защото, макар и да не помним, това повтаря историята за похищението на сабинянките. И това го казва самият Плутарх, още преди две хиляди години, да му се не види! Продължаваме да изобразяваме смъртта с коса в ръка. Трябва да я изобразяваме качена на трактор с логото на „Арчър Даниълс Мидланд“, гиганта в агробизнеса.