Беше още по-лесно да науча програмата на Магдалина. Марта, нейната агентка, изобщо не се притесняваше да я обявява на всички, за да се рекламира.
Повечето от изпълненията в програмата на квартета на Магдалина бяха в частни домове, но не беше сигурно дали тези домове са достатъчно големи, за да се натреса без покана и да не ме забележат, така че си избрах една сватба в парк „Форт Трайън“ в горната част на Манхатън, която започваше чак вечерта. Когато пристигнах, се оказа, че тържеството ще се проведе в една-единствена голяма тента, долепена до ресторанта с каменни стени по средата на парка. Сватбата не беше голяма, но атмосферата беше непринудена и веднага щом се събраха малко повече хора, успях да се смеся с тях. Бях облечен с обикновен костюм, след като правилно бях предположил, че никой няма да тръгне да прави сватба насред парка с официално облекло.
Магдалина беше облечена със същата бяла риза и черни панталони — като сервитьорка. Стоях отстрани, докато не направиха пауза за по цигара нагоре по хълма, и едва тогава се приближих до нея. Тя си говореше с челистката, недалеч от микробуса, с който бяха дошли.
— Здравейте — казах аз.
— Здравейте — отговори челистката толкова недружелюбно, че обратната захапка изпъкна още повече.
— Няма проблем — обади се Магдалина.
Челистката каза нещо на език, който дори не можах да разпозная, и Магдалина й отговори на същия език, или поне така предполагам.
— Ще бъда наблизо — каза ни челистката и ни остави.
Двамата с Магдалина се загледахме един в друг.
— Много те пази — казах аз най-сетне.
— Да. Смята, че така трябва. Не знам защо.
— Напълно я разбирам.
Тя се усмихна.
— Това реплика за свалка ли беше?
— Не. Почти не. Искам да се запозная с теб.
Тя сведе глава встрани и присви едното си око.
— Знаеш ли, че съм румънка?
— Не. Не знам нищо за теб.
— Нямаме големи шансове. Ти си американец, а аз съм румънка.
— Изобщо не мисля така.
— И аз — каза тя.
Въпреки малкия шанс да съм я разбрал правилно, рискувах и попитах:
— Кога мога да те видя?
Тя погледна встрани и въздъхна.
— Живея с родителите си.
За един ужасен миг се запитах дали не е на шестнайсет или нещо подобно. Със сигурност беше възможно да е на толкова. От друга страна, можеше да е и на трийсет, защото излъчваше някаква древност, все едно беше вампир… или ангел.
Честно казано, дори да се беше оказала на шестнайсет, това нямаше да ме спре.
— На колко си години? — попитах аз.
— На двайсет. А ти на колко си?
— На двайсет и две.
— Е, добре — каза тя и се усмихна. — Идеално.
— Ела с мен, още сега — казах аз.
Тя ме докосна по ръката със силните си тънки пръсти. Аз обърнах длан, за да сплета моите пръсти с тях.
По-късно, когато щеше да заспива, обхванала топките ми с тези пръсти (макар че почти не се събираха в тях), обичах да си спомням тази вечер в парка. Но тогава тя каза:
— Не мога.
— Тогава кога ще те видя?
— Не знам. Ще ти се обадя.
— Трябва да ми се обадиш.
— Добре. Но имаме само един телефон.
— Звънни ми от друго място. Когато искаш. Помниш ли ми номера?
Тя го каза, без да се замисля. От това нямаше как да не ми стане приятно.
Мина обаче цяла седмица, без да ми се обади. Побърках се. Настройвах телефона си да прехвърля обажданията към служебния телефон и карах като ненормален, за да не я изпусна. Разнасях слушалката на домашния телефон от стая в стая, когато си бях вкъщи. Ако позвънеше някой друг, просто му затварях.
Когато се обади, беше късно в събота вечер. Аз бях застанал на челна стойка и се набирах, опрял крака на стената. Навън валеше. Претърколих се и се изправих с телефона в ръка.
— Ало?
— Магдалина е.
Замръзнах. Бях плувнал в пот. Пулсът ми беше толкова силен, че заплашваше да разкъса пръстите ми, и не можех да си спомня дали беше така преди минута.
— Благодаря, че се обади — казах със задавен глас.
— Не мога да говоря. На един купон съм. Говоря от спалнята. Всички са си оставили чантите тук. Ще си помислят, че искам да открадна нещо.
— Трябва да те видя.
— Знам. И аз трябва да те видя. Можеш ли да дойдеш тук?
— Мога — отговорих.