Самата Магдалина идваше на свиждане четири пъти в седмицата.
Правилата за свиждане са по-облекчени в ареста, отколкото в затвора — нали сте невинни до доказване на противното — и явно са по-облекчени във федералния арест, отколкото в щатския. Не ви позволяват да се докосвате, но можете да седнете в двата края на една дълга метална маса, без да ви разделя стена, стига арестантът да си държи ръцете върху масата. Посетителката обаче може да си държи ръцете, където иска и да прави каквото си иска с тях, докато си говорите, и след няколко седмици дори не забелязвате надзирателите наоколо, когато това се случва. А ако и двамата сте бързи, можете да се изправите едновременно и да се целунете или тя да стигне до устата ви с пръстите си, преди да ви разделят и нея да я изхвърлят, а вас да ви претърси зъболекар. Защото се оказва, че не могат да й забранят да дойде пак. А надзирателите, тези жалки отрепки, са на ваша страна.
Обичах Магдалина все повече след всяко свиждане и след всяко от странните й официални писма.
„В квартета постоянно ме обвиняват, че свиря фалшиво. А аз се разсейвам, защото мисля за теб. Но това ме кара да свиря по-добре, а не по-зле, защото тогава се чувствам много по-жива, така че не се чувствам виновна пред тях. Аз свиря най-добре, когато свиря от сърце, а в сърцето ми си ти, защото те обичам.“
Ако това ви звучи като откъс от онези затворнически драми, в които дебелата леля отвън пише на прочутия убиец на жена си вътре, не ми пука. Това спаси живота и разсъдъка ми. След всяко свиждане в продължение на няколко дни не забелязвах мизерията около себе си.
Магдалина разговаряше с Донован по-често от мен. И след като той поотделно ни предложи да се оженим, за да избегнем възможността да я призоват като свидетел, Магдалина ми каза, че ще се ожени за мен, разбира се. Щеше да направи всичко, което трябва.
Но аз й казах, че не желая, защото искам да се оженим истински. Тя отговори:
— Не говори глупости. Ние сме женени още от трети октомври.
Ще ви оставя сами да разберете какво означава това. Все едно да се опитам да ви обясня как изглежда повърхността на слънцето.
Не че някой си мислеше, че Магдалина ще бъде призована в съда. Съдебните заседатели веднага щяха да се влюбят в нея и да бъдат на моя страна.
Магдалина ми носеше книги, но беше трудно да се чете заради шума. Затова ми донесе и тапи за уши.
А след това, без да ми каже, си беше подала документите, с които се кандидатства за работа като надзирател във федерален затвор — за да има някакъв минимален шанс да бъде до мен, ако нещата се объркат.
В началото на лятото на 2000 г. ме изкараха от килията и ме отведоха в един кабинет, където не бях ходил дотогава. Само по себе си, това не беше необичайно, защото на всеки няколко седмици се провеждаха „предварителни срещи“ с различни служебни лица, които трябваше да установят дали наистина съм този, за когото се представям, както и този, за когото ме представят федералните, и дали наистина е било извършено престъпление. Но този път надзирателят ме остави сам в кабинета и излезе. А това беше изключително странно, макар че си останах с белезници на ръцете и краката.
Веднага се огледах за телефон, за да се обадя на Магдалина. Нямаше телефон. На дървеното бюро, както и на дървените етажерки нямаше нищо. Дървеният стол беше с най-обикновена права облегалка. Прозорецът имаше широк перваз и ако исках да избягам; това беше подходящият момент. В продължение на минута-две сериозно размишлявах по този въпрос и все още гледах навън през прозореца, когато вратата зад гърба ми се отвори и в кабинета влезе Сам Фрийд.
За пръв път го виждах. По това време беше към края на шейсетте — симпатичен старец с измачкан сив костюм. Когато тръгнах да заобикалям бюрото, той вдигна ръка и каза:
— Седни.
Така че аз седнах зад бюрото, а той седна на един от столовете до стената.
— Аз съм Сам Фрийд — представи се той.
Никога не бях чувал за него.
— Пиетро Брона — отговорих аз.
В него имаше нещо, което ме караше да се чувствам като човешко същество — дори в момент, когато бях облечен с оранжев гащеризон и окован с белезници.
— Работя за Министерството на правосъдието — каза ми той. — Макар че вече съм почти пенсионер.